— Влизайте вътре. Искам да чуя всичко.
Според Гидиън, Мики бе слаб като клечка, но въпреки това той внесе Клио в апартамента си с лекота.
— Скромно — добави Мики, като пусна Клио и я потупа по задника, — но е дом.
Гидиън не забеляза скромното. Видя само цветове. От сините стени с бели корнизи и дузините театрални плакати до геометричните шарки на килима. Канапето беше от бяла кожа, огромно като лодка и отрупано с шарени възглавници.
Гидиън си представи как се просва върху него и спи до края на живота си.
— Коктейли — заяви Мики. — Високи, ледени коктейли.
— Мисля, че готиният първо би искал висок, леден душ — каза Клио. — Давай, готин. Мини пред спалнята и завий надясно.
Гидиън погледна Мики, който му махна дружелюбно.
— Действай, красавецо.
— Благодаря — отвърна Гидиън и ги остави сами.
— Джин с тоник — каза Мики и отиде към лъскавия бял бар. — Много лед, много джин и съвсем мъничко тоник. А после ще разкажеш всичко на татенцето.
— Звучи чудесно. Мики, можем ли да се приютим при теб за няколко дни?
— Иска ли питане, сладурче.
— Историята е невероятна.
Клио отиде до вратата на спалнята и се вслуша внимателно да чуе душа. После се върна до бара и разказа на Мики цялата история.
Гидиън беше още гол и мокър, когато Клио влезе в банята с джина в ръка и широка усмивка.
— Реших, че това ще ти свърши работа — каза тя.
— Благодаря.
Гидиън пое чашата и изгълта съдържанието й благодарно.
— Оставаме ли тук?
— Оставаме — потвърди Клио. — Всъщност Мики дори щедро ти предлага леглото си.
Гидиън си спомни леглото, покрай което бе минал на път към банята. Голямо, меко, червено. В този момент му изглеждаше толкова съблазнително, че въобще не му пукаше за огледалата на тавана.
— Трябва ли да спя с него?
Клио се засмя.
— Не, само с мен. Давай, поспи няколко часа.
— Ще го направя. А на сутринта ще помислим как да се доберем до орисницата. В момента съм прекалено скапан, за да мисля.
— Тогава отивай да спиш. Ние с Мики ще си побъбрим няколко часа, преди той да тръгне към театъра. Мики участва в хора на „Целуни ме, Кейт“.
— Браво на него. Кажи му, че съм му адски благодарен за гостоприемството.
Гидиън се събуди от звуците на клаксони и тракането на боклукчийски коли. Докато мозъкът му се ориентира, той се загледа изненадано в отражението си в огледалото на тавана. Червените чаршафи се бяха смъкнали до кръста му и той изглеждаше така, сякаш бе прерязан на две през нощта.
Клио се бе проснала върху него, отметнала коса назад. Гъстата й черна грива изпъкваше на фона на червените чаршафи. Кожата й бе малко по-тъмна от неговата, така че ръката, която бе преметнала през гърдите му, и извивката на рамото й приличаха на златен прах върху неговата белота и лъскавите алени чаршафи.
Той си припомни как Клио се бе плъзнала в леглото по някое време през нощта и го бе прегърнала. А той се бе плъзнал в нея.
Не беше проговорила. Нито дума. Той не бе успял да я види. Но бе познал формите и вкуса й. Дори аромата. Какво ли означаваше това, щом я познаваше толкова добре в тъмнината?
Щеше да помисли за това по-късно. Както и да анализира защо, в легло, огромно като езеро, се бяха сгушили един в друг и бяха спали цяла нощ така.
Но засега имаше други грижи. Един човек не можеше да се довери на мозъка си, преди да го е подкрепил с кафе.
Гидиън се опита да се надигне от леглото и бе изненадан и странно трогнат, когато Клио се премести по-близо и се сгуши в него. Искаше му се да я прегърне и да я събуди, за да се възползват както трябва от огледалата на тавана.
Не, не трябваше да го прави. Той я целуна по главата и се надигна.
Обу джинсите си и тръгна да търси кухнята.
Първото му разтърсване за деня дойде не от кофеина, а от вида на Мики, проснат на бялото кожено канапе сред пъстрите възглавници, покрит с изумруденозелен чаршаф.
Макар да му беше неудобно, желанието му за кафе бе по-силно от чувството за благоприличие. Гидиън заобиколи канапето и влезе колкото се може по-тихо в кухнята.
Беше като от каталог — лъскава и безукорно чиста, със сложни уреди, спретнато подредени на плота. Гидиън отвори шкафа и откри чинии в бяло и синьо, подредени в идеални купчини според цвета, чаши, подредени според вида и размера. И накрая, когато вече бе готов да захлипа, откри плик с кафе.
Отвори го и изруга под нос, когато видя зърната.
— Какво, по дяволите, да правя с тези зърна? Да ги дъвча? — промърмори той ядосано.
— Можеш, но е по-добре да ги смелиш.
Гидиън се стресна и се завъртя назад.
Мики бе издокаран със сънлива усмивка и златисти гащи, които едва покриваха топките му.