— Да, неприятно недоразумение. Често се случва така, когато си имаш работа с мъже — оправда се Анита, като прибра косата си зад ушите. — Представителите ми бяха инструктирани да се отбият в работата ти и да поговорят с теб. Нищо повече. Очевидно Гидиън, също като тях, се е развълнувал прекалено силно. Всъщност, Клио, моите хора си помислили, че той те отвлича и затова се втурнали след вас.
— Наистина ли?
— Да, неприятна грешка, както вече ти казах. Във всеки случай, радвам се, че се върна в Ню Йорк и си в безопасност. Сигурна съм, че двете бихме могли да обсъдим въпроса без излишни преструвки — каза тя и се огледа наоколо. — Гидиън не е ли с теб?
— Не, доведох друг човек… в случай че пак има недоразумения.
Клио видя Мики над рамото на Анита. Той стоеше на няколко метра от тях и раздвижваше мускулите си.
— Първо, какво въобще те накара да ме издириш и да инструктираш… представителите си да говорят с мен?
— Интуиция. След дълго проучване. И двете са жизненоважни в моя бизнес. А срещата ни днес ми показва, че съм била права. У теб ли е орисницата, Клио?
Ако разполагаше с повече време, Клио щеше да я накара да се поизпоти.
— У мен е. На безопасно място. Готова съм да я продам. За един милион долара. В брой.
Анита се засмя.
— Милион долара? Очевидно Гидиън ти е разказал интересна приказка.
— Не се опитвай да ме измамиш, Анита. Ако искаш статуетката, това е цената. И не подлежи на пазарлък. По този начин ще се снабдиш с две от трите фигурки, като се има предвид и онази, която си откраднала от брата на Гидиън.
— Откраднала? — извика Анита раздразнено и се заразхожда нервно.
Докато се разхождаше, тя оглеждаше хората на терасата и се опитваше да разбере кой бе помощникът на Клио.
— Тези нагли Съливановци. Трябва да ги осъдя за клевета. Репутацията на „Морнингсайд“ е безукорна. А също и моята — добави тя ядосано, като спря и изгледа Клио. — Купих статуетката от Мълаки Съливан и с удоволствие бих ти показала подписаната от него разписка. Е, възможно е той да е разказал на брат си някаква измислена история и да е запазил парите за себе си. Но няма да им позволя да разпространяват долни лъжи за компанията ми.
— Колко му плати?
— По-малко — отговори Анита лаконично. — Много по-малко от цената, която искаш.
— Значи първият път си извадила страхотен късмет. Ако искаш да получиш номер две, ще трябва да платиш. Можеш да я вземеш в ръцете си утре в три часа, точно на това място. Донеси парите, а аз ще донеса сребърната дама.
— Клио — каза Анита и стисна устни. — Имах си работа със семейство Съливан. Как мога да съм сигурна, че не си мошеничка като тях? Нямам никакво доказателство, че орисницата е у теб.
Без да отговори, Клио бръкна в чантата си и извади снимката.
— Лахезис — промърмори Анита, докато проучваше снимката. — Откъде да знам, че е истинска?
— Нали действаш по интуиция? Баба ми я подари, когато бях малка. Тя не беше съвсем с всичкия си и смяташе фигурката за хубава кукла. Допреди една седмица аз самата я смятах за нещо като семеен амулет. Но пък един милион ще ми донесе достатъчно късмет.
Анита продължи да разглежда снимката, докато внимателно обмисляше възможностите. Срещата бе потвърдила онова, което бащата на Клио й бе казал по време на дългата вечеря с приготвен по специална рецепта фазан, великолепно вино „Пино Ноар“ и посредствен секс. Макар и да звучеше странно, онзи кретен не знаеше, че дъщеря му е в Ню Йорк, нито че е била в Прага. Всъщност нямаше никаква представа дори дали е жива, а очевидно и въобще не се интересуваше от благополучието на единственото си дете.
А това пък означаваше, че никой няма да се заинтересува, ако Клио Толивър внезапно изчезнеше.
— Предполагам, че орисницата е законно твоя — каза Анита.
Клио повдигна вежди.
— Нейна собственица съм от години.
— Да — усмихна се Анита доволно. — Разбира се.
Клио взе снимката и я прибра в чантата си.
— Ти си на ход, Анита.
— Искаш да събера много пари за адски малко време. Можем да се срещнем утре на маса в „Рафаел“. Донеси статуетката, за да мога да я проверя, а аз ще донеса четвърт милион като депозит.
— Не. Пълна размяна. Тук в три. Или ще я предложа на пазара.
— Аз съм професионален търговец…
— Аз пък не съм — прекъсна я Клио. — Имам и друга среща, така че решавай.
— Добре. Но няма да донеса толкова много пари на това място — каза Анита и се огледа намръщено. — Ресторант, Клио. Да бъдем цивилизовани. Ако ми нямаш доверие, ти избери мястото.
— Добре. Звучи разумно. „Тереза“ в Ист Вилидж. Бих хапнала малко гулаш. В един часа.