Ребека управляваше корабчето с една ръка, а с другата държеше микрофона.
— През следващите няколко минути ще ви забавлява майка ми, Айлин, която е родена тук, в Коув, макар да ни е забранено да обсъждаме годината, когато се е случило това щастливо събитие. Родителите й също били родени тук, както и техните и тя познава района и историята му доста добре. Случайно и аз знам някои неща, така че, ако имате въпроси, когато разказът й приключи, просто викайте. Денят е хубав и ясен и пътешествието ще бъде леко и приятно. Надявам се да ви хареса.
Тя се протегна, пусна касетата с лекцията на майка си и се настани удобно, за да се наслади на морския бриз.
Майка й заговори за чудесното пристанище на Коув, което навремето било сборно място за корабите по време на наполеоновите войни, както и място, откъде имигрантите напускали страната.
Ребека насочваше корабчето сръчно, за да достави на пътниците си удоволствието да разгледат откъм морето града и стръмните му улички, водещи към катедралата.
Джак реши, че бизнесът на семейство Съливан е замислен много добре. Дъщерята знаеше как да се справя с корабчето, а майката знаеше как да изнесе лекция и да я превърне в интересна история.
Той не научи нищо, което вече да не знаеше, затова продължи да оглежда района внимателно. Дружелюбният глас от касетофона правеше пътешествието задушевно и приятно. Това беше истинска дарба.
Плаването бе спокойно, както бе обещано, а и живописната гледка не разочароваше. Айлин Съливан заговори за пети май и Джак си представи всичко съвсем образно. Ясният пролетен ден, величественият параход, който се носеше по морето, застаналите до парапета пътници, загледани също като него в ирландския бряг.
После тънката бяла следа от торпедото. Първата експлозия под мостика. Шокът. Объркването. Ужасът. И след секунди, втората експлозия.
Отломките, посипали се върху невинните жертви. Безпомощните писъци. И през следващите двадесет минути, страхът и героизмът, трагедиите и чудесата.
Някои от пътниците щракаха снимки или записваха с камери. Джак забеляза, че няколко жени едва преглътнаха сълзите си. Той се вгледа в гладката повърхност на морето.
„А след смъртта и мъката — продължи мекият глас на Айлин, — дошли животът и надеждата. Моят собствен прадядо бил на «Лузитания» и благодарение на Бог, оцелял. Бил занесен в Коув и върнат към живот от красива млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. Не се върнал никога в Америка, нито стигнал до Англия, както бил планирал. Вместо това се установил в Коув, който тогава се наричал Куинсланд. И благодарение на онзи кошмарен ден, сега съществувам аз и мога да ви разкажа за него. Докато тъгуваме за мъртвите, ние се научаваме да се радваме на живите и да уважаваме капризите на съдбата.“
Интересно, помисли си Джак и насочи вниманието си към Ребека през останалата част от обиколката.
Тя отговаряше на въпроси, шегуваше се с пътниците, канеше децата да й помогнат с управлението на корабчето. Джак реши, че работата бе рутинна и вероятно дори монотонна за нея. Но Ребека правеше всичко да изглежда свежо и забавно.
Очевидно имаше дарба. Изглежда, семейство Съливан бяха доста надарени хора.
Той самият зададе един-два въпроса, защото искаше Ребека да му обърне внимание. А когато тя насочи корабчето обратно към пристанището, реши, че обиколката си заслужаваше парите.
Джак изчака Ребека да се сбогува с пътниците и да се снима с тях. Искаше той да е последен.
— Чудесна разходка — каза той.
— Радвам се, че ви достави удоволствие.
— Майка ви разказва много добре.
— Така е — доволно се съгласи Ребека. — Мама пише статии за брошурите и реклами. Има талант да реди думи.
— Ще излизате ли отново в морето?
— Не. Приключих за днес.
— Възнамерявах да посетя гробището. Това ми изглежда като добър завършек на обиколката. И имам нужда от екскурзовод.
Ребека повдигна вежди.
— Нямате нужда от екскурзовод за това, господин Бърдит. Има табели, които чудесно ще ви ориентират.
— Да, но вие със сигурност знаете повече от тях. А и бих се радвал на компанията ви.
Тя стисна устни и се вгледа в него.
— Кажете ми откровено: екскурзовод ли искате или момиче?
— Ако вие дойдете с мен, ще получа и двете.
Ребека се засмя.
— Добре тогава, ще дойда с вас. Но първо трябва да се отбием на едно място.
Тя купи огромно количество цветя и Джак се почувства задължен да носи поне част от тях. Докато вървяха из града, Ребека непрестанно поздравяваше различни хора.
Ребека изглеждаше слаба в огромната си фланела, но изкачваше стръмните хълмове без усилие, а по време на трикилометровата разходка, бъбреше неуморно, без да се задъха.