— Щеше да е долно и подло, ако беше вярно. Факт е обаче, че те намирам привлекателна и те желая. А това беше сериозен проблем за мен.
На лицето й се изписа раздразнение. Мълаки знаеше, че раздразнението е в резултат на недоверието й, затова го пренебрегна.
— Поради тази причина допуснах първата си грешка. Знаеш ли какво ме накара да направя следващите?
— Не. И не ме интересува. Заболя ме глава.
— Не е вярно. Надяваш се да те заболи, за да се отървеш. Гласът ти.
— Моля?
— Гласът ти. Седях в залата и слушах гласа ти, а той беше невероятно хубав. Леко нервен в началото, а после — по-уверен. Прекрасен, мелодичен глас. Признавам си, бях отегчен от онова, което разправяше, но ми беше приятно да те слушам.
— Не виждам какво…
— А и краката ти.
Мълаки твърдо реши да не спира сега, след като виждаше, че е приковал вниманието й.
— По време на цялата лекция се наслаждавах на гласа ти и се възхищавах на краката ти.
— Това е абсурдно!
Аха. Тия се изчерви, а това беше по-добро от раздразнението и нервите. Защото изчервяването й не можеше да го спре да изрече нещата, които толкова много искаше да й каже.
— Но това не беше най-важното. Харесаха ми умората, свенливостта и объркването ти, когато дойдох при теб с книгата си. Ти беше толкова любезна.
Мълаки отново пристъпи към нея. Тия повторно се отдръпна назад и остави канапето между тях.
— Въобще не си мислеше, че съм изморена. Единственото ти желание беше да ме разпиташ за орисниците.
Той кимна.
— Вярно е, че мислех за орисниците, но в главата ми имаше място и за други неща. А после, когато те заведох на разходка, ми хареса начинът, по който се оглеждаше замаяно наоколо и най-после осъзнаваше къде си.
— Харесваше ти да мислиш, че съм замаяна от теб.
— Така е — усмихна се той. — Признавам си. Беше невероятно ласкателно. Но това все още не бе моментът, когато нещата започнаха да се променят, затова първо ще довърша списъка с грешките си.
Мълаки заобиколи канапето, а Тия се блъсна в масичката за кафе, изчерви се още по-силно и почти отскочи към другия край на стаята.
— После отидохме в стаята ти…
— Съсипаната ми стая.
— Да.
Той долови лекия аромат, който се носеше във въздуха на мястото, където Тия бе стояла. Толкова мек и нежен.
— Бях ужасно ядосан и вбесен на себе си, тъй като знаех, че съм отчасти отговорен за това, което ти се случи. А ти стоеше там, разстроена и объркана, и вадеше разни хапчета и онова нещо, което смучеш като захарно петле.
— Инхалаторът е медицински…
— Както и да е — усмихна се той още по-широко и тръгна към нея. — Знаеш ли какво стана с мен, Тия? Какво проби защитата ми и ме накара да въздишам по теб?
Тя изсумтя презрително.
— Въздишаш? Как ли пък не!
— Това стана, когато надникнах в банята. Онази красива финландска баня, изпълнена с безброй шишенца и пакети. Хапчета за енергия. Хапчета против стрес. Специален сапун и бог знае какво още.
— Разбира се. Почувствал си се неудържимо привлечен от алергиите и фобиите ми. Винаги съм смятала, че те са страхотно сексапилни.
Саркастичният й тон се стори на Мълаки като рапсодия.
— Бях впечатлен от мисълта как тази жена, която вярваше, че се нуждае от всички тези хапове, за да изкара деня, е тръгнала сама на подобно пътешествие. Все пак, под всичките си фобии, ти си смела натура, скъпа.
— Не съм. Ще спреш ли да ме преследваш?
— Планът ми беше да открия дали мога да получа информация от теб, която да ме отведе към другите статуетки. Съвсем проста и безвредна задача. Но се оказа, че не е толкова безопасна, тъй като не можех да спра да мисля за теб.
В гърлото й се появи странно гъделичкане и Тия усети напрежение в гърдите си.
— Не искам да обсъждам този въпрос повече.
— Непрестанно те виждах как стоиш там, заобиколена от всичките си лекарства. И как спокойно говориш с полицията, макар да си пребледняла и разстроена.
Сега вече Тия се възмути искрено.
— А ти ме остави там съвсем сама! Появи се чак когато реши, че може да съм ти полезна.
— Права си. Но когато дойдох в Ню Йорк, не мислех само за орисниците. Те не бяха единственото, което исках. Помниш ли как те целунах пред вратата на апартамента ти? Помниш ли?
— Престани!
— Накарах те да влезеш вътре сама, а аз затворих вратата и останах отвън. Ако не държах на теб, щях да вляза. Знаех, че ще ми позволиш. Но не можех. Не исках да те имам, докато те лъжех.
— Щеше да влезеш и да ме заведеш в леглото, ако можеше да понесеш мисълта да правиш любов с жена като мен.