Когато главата й се проясни отново, тя благодари на Бог, че им бе изпратил такси в същия момент. Клио скочи вътре, каза адреса на Тия и решително затвори очи.
— Не знаеш какво мисля за теб. Дори аз не знам.
Това бе последното изречение до края на пътуването им.
Клио щеше да влезе направо във временната си спалня, когато се прибраха в апартамента на Тия, но Гидиън отново я хвана за ръката.
— Хайде първо да видим статуетката.
— Ти искаш да я видиш — грубо отвърна тя и бутна чантата си в стомаха му с достатъчно сила, за да му изкара въздуха. — Ето ти я.
Беше прекосила половината стая, когато застина на място.
— Слушай, Клио…
Тя вдигна ръка и поклати глава. Стомахът му се сви, когато си представи как Клио плаче. Но когато се завъртя към него, широката й, глуповата усмивка го накара да присвие очи.
— Тихо! — прошепна тя и посочи спалнята на Тия. — Те са вътре.
— Кой?
Образите на Анита Гай и мускулестите й горили се явиха пред очите му. Клио скочи и му препречи пътя.
— Господи, готин, отпуши си ушите.
Тогава той чу приглушените стонове, които можеха да означават само едно. Зашеметен от любопитство, той пристъпи напред и чу непогрешимия звук от скърцане на легло.
— О, Господи!
Той прокара ръка през косата си и се опита да потисне смеха си.
— Какво, по дяволите, да правим сега? — прошепна той и се ухили на Клио. — Не мога да стоя тук и да подслушвам как брат ми се забавлява с Тия. Ужасно е.
— Да. Ужасно — засмя се Клио и притисна ухо към вратата на спалнята. — Мисля, че ще се забавят още доста време. Освен ако брат ти не е един от онези бързаци, които свършват за секунди.
— Нямам представа — отвърна Гидиън, като я хвана за ръката и я дръпна към външната врата. — А и нямам желание да научавам. Ще се качим на покрива за известно време.
— Давай, Тия! — прошепна Клио, когато тръгна към вратата, като едва сдържаше смеха си.
— Мислиш ли, че ни чуха? — попита Гидиън.
— Мисля, че не биха чули и ядрена експлозия — отговори Клио и се заизкачва по стъпалата към покрива.
Излезе навън, отпусна се на един от столовете и протегна дългите си крака.
Усети, че настроението й отново се разваля, когато Гидиън отвори чантата й. Моментът на споделено веселие бе свършил. Време бе отново за бизнес.
Той извади орисницата и я вдигна нагоре. Статуетката заблестя на слънчевите лъчи.
— Не е кой знае какво — промърмори той. — Красива е и изработката е изкусна, ако се вгледаш внимателно. Оставила си я да почернее.
— Преди изглеждаше още по-зле. Но все пак това е само една от статуетките.
Той отмести очи от фигурката и ги прикова в тъмните й очила.
— Но е у нас, а не у Анита. Средната, онази, която мери. Решава колко дълъг ще е нечий живот. Петдесет години, пет, осемдесет и девет. И в какви дела ще мине този живот. Мислила ли си някога по въпроса?
— Не. Мисленето не променя нищо.
— Така ли? — попита той и завъртя статуетката в ръката си. — Според мен пък променя. Размислите върху живота, върху това, което ще направиш или няма да направиш, са различните измерения на съществуването. — А ако бъдеш прегазен от автобус, докато мислиш? Това какво е?
Гидиън се облегна на стената и се загледа в Клио, която седеше сред саксиите с цветя и зеленина.
— Затова ли не ми каза, че е у теб? Защото за теб не означава нищо повече от средство за постигане на някаква цел? Или пък въобще няма значение.
— Планираш да я продадеш, нали?
— Да. Но сега държа в ръката си не само пари. Сега вече статуетката означава нещо много повече.
— Няма да говоря за Мики — отвърна Клио с разтреперан глас. — И няма отново да се извинявам за това, че постъпих по този начин. Получи от мен онова, което искаше, а даже и малко креватна гимнастика. Нямаш от какво да се оплакваш.
Гидиън се изправи, стиснал в ръка орисницата.
— А ти какво получи, Клио?
— Махнах се от скапаната Прага — скочи тя на крака. — Прибрах се у дома и вероятно ще спечеля достатъчно пари, за да преживявам спокойно дълго време. Защото каквото и да си мислиш за мен, не възнамерявам да разчитам на някой богат любовник. Да, бях стриптийзьорка, но не съм проституирала. А не съм достатъчно тъпа, за да позволя отново на някой тип да ме прецака и да ме остави без пукната пара и в безизходица, както стана със Сидни.
— Кой е Сидни?
— Още едно от върволицата копелета, които очевидно привличам. Но не мога да го обвиня, тъй като аз бях глупавата. Той започна да ме сваля, а аз се хванах на въдицата. Излъга ме, че притежавал половината от един театър в Прага, където поставяли нова пиеса. Търсели добра балерина, която разбира и от хореография, и били готови да инвестират доста пари. А всъщност търсеше само загубена патка и малко безплатен секс. С мен получи и двете.