Стигнахме края на юта, където тя се обърна и ме погледна право в лицето. Аз се озърнах наоколо — няма ли да ни чуе някой?
— Какво има? — попитах тихо, но решителният израз на лицето й не се смекчи.
— Готова съм да допусна — започна тя, — че това, което се случи днес, беше просто един нещастен случай, но аз току-що говорих с мистър Хаскинс. Той ми разказа, че в същия ден, в който ни спасихте, докато аз съм спала долу в каютата, двама матроси са били удавени, нарочно удавени — просто убити.
В гласа и прозвуча настойчив въпрос и тя с укор ме гледаше, като че ли аз бях виновен за това злодеяние или поне бях негов съучастник.
— Казали са ви самата истина — отговорих аз, — двамата матроси бяха убити.
— И вие допуснахте това! — извика тя.
— По-право не бях в състояние да попреча на това — отговорих все тъй любезно.
— Но опитахте ли се да попречите? — попита тя, като подчерта думата „опитахте“ и в гласа й прозвуча макар и слаба надежда. — Не, вие не сте опитали! — продължи бързо тя, като предусети моя отговор. — Но защо?
Свих рамене.
— Не забравяйте, мис Брюстър, че вие сте още съвсем нов обитател на този малък плаващ свят и че още не познавате законите, които действуват тук. Вие носите със себе си известни възвишени понятия за хуманност, чест, благородство и тем подобни, но скоро ще се убедите, че тук за тях няма място. — И след като въздъхнах неволно, добавих: — Аз сам се убедих в това.
Тя недоверчиво поклати глава.
— Какво бихте ме посъветвали в такъв случай? — попитах аз. — Да взема нож или пушка, или брадва и да убия този човек?
Тя се отдръпна малко назад.
— Само това не!
— Тогава какво да сторя? Да убия себе си?
— Защо говорите само за физическо въздействие? — запротестира тя. — Нали съществува също и нравствено мъжество, което всякога оказва своето влияние!
— А-ха! — усмихнах се аз. — Вие ме съветвате да не убивам нито него, нито себе си, а да го оставя той да ме убие! — И без да й дам възможност да възрази, продължих: — Нравственото мъжество е безполезна проява на този малък плаващ свят. У Лич, един от убитите, това нравствено мъжество беше развито необикновено силно. Същото мога да кажа и за другия матрос, Джонсън. Но ето че то не само не им допринесе никаква полза, а ги и погуби! Същата съдба очаква и мене, ако реша да употребя малкото мъжество, останало все още в гърдите ми. Вие трябва да разберете, мис Брюстър, и то веднъж завинаги, че Ларсен не е човек, а чудовище! Той няма съвест. За него няма нищо свято, няма ужас, пред който би се спрял. Само по негова прищявка аз бях задържан насила от този кораб и само по негова прищявка съм още жив. Аз нищо не предприемам и не мога да предприема, защото съм роб на това чудовище така, както и вие сега сте негова робиня, защото искам да живея, както и вие искате да живеете, и още, защото не съм в състояние да се боря с него и да го победя, както и вие не ще можете да сторите това.
Тя мълчеше и очакваше да продължа.
— И какво остава? В този случай аз съм слабият. Аз мълча и понасям всякакви унижения, така и вие трябва да мълчите и да търпите всякакви унижения. И това е разумно. Това е най-доброто нещо, което можем да сторим, ако искаме да живеем. Победата не винаги е на страната на силния. Ние нямаме сили да се борим открито с него, затова сме длъжни да се преструваме и ако можем, да го сразим с хитрост. Това бих ви посъветвал да направите и вие. Зная, че моето положение е опасно, но вашето — откровено казано — е още по-опасно. Ние трябва да стоим един до друг, да действуваме заедно, но да държим нашия съюз в тайна. Аз не ще мога открито да ви защищавам и каквито и оскърбления да бъдат отправени към мене, вие трябва да се показвате безразлична. Ние не трябва да предизвикваме сцени с този човек, нито да противоречим на волята му. Освен това трябва да му се усмихваме и да се държим любезно с него, колкото и неприятно да ни е това.
Тя прокара ръка по челото си и продума:
— Все пак аз нищо не разбирам!
— Трябва да правите това, което ви казвам — прекъснах я решително, защото забелязах, че Вълка Ларсен, който се разхождаше по палубата и разговаряше с Латимер почна да поглежда към нас. — Послушайте ме и не след дълго ще разберете, че съм прав.
— Но какво все пак трябва да правя? — попита тя, забелязвайки тревожния поглед, който хвърлих към Вълка Ларсен; изглежда, че моята сериозност й бе направила силно впечатление — нещо, което можеше само да ме поласкае.