Вън, на слънчевата светлина, те спряха. Сър Джон стоеше с наведена глава и увиснали рамене, с очи, забити в бялата палуба. Почти плахо — нещо, което никой не беше виждал преди у този смел човек, — той погледна сър Оливър.
— Той ми беше приятел — каза печално, сякаш за да се извини и да обясни държанието си, — и… и аз бях заблуден от обичта си към него.
— Той беше мой брат — отговори сър Оливър печално. — Бог да го прости!
Сър Джон взе решение, изправи се и зае стойка на човек, готов да получи по достоен начин отказ, ако такъв му бъде даден.
— Можете ли, господине, да намерите достатъчно великодушие и да ми простите? — запита той с почти предизвикателен вид.
Сър Оливър мълком му протегна ръка. Сър Джон жадно я сграбчи.
— Вероятно ще бъдем пак съседи — каза той — и аз ви давам думата си, че ще се мъча да бъда много по-сърдечен съсед, отколкото съм бил в миналото.
— В такъв случай, господа — каза сър Оливър, като отмести погледа си от сър Джон към лорд Хенри, — трябва ли да разбирам, че не съм вече подсъдим?
— Можете без колебание да се завърнете с нас в Англия, сър Оливър — отговори негова светлост. — Кралицата ще се вслуша във вашия разказ, пък имаме и Джаспър Ли, който да го потвърди, ако стане нужда, а аз ще съдействувам за пълното възстановяване на правата ви. Моля ви да ме считате за свой приятел, сър Оливър. — И той също му протегна ръка. След това се обърна към другите: — Да вървим, господа — рече той, — струва ми се, че ни чакат други задължения.
Те си отидоха и оставиха Оливър и Розамунд насаме. Двамата дълго се гледаха в очите. Имаше толкова много за казване, толкова много за обясняване, че и двамата не знаеха с какви думи да започнат. Тогава Розамунд неочаквано се доближи до него и му протегна ръце.
— Скъпи! — каза тя и с това в края на краищата бе казано доста много.
Един-двама прекалено любопитни моряци, които се разтакаваха на носа и надзъртаха между обтежките, с негодувание видяха господарката на Годолфин Корт в прегръдките на един босокрак последовател на Мохамед с чалма на главата.