Гръбнакът на Морт омекна. Хукна право към краля.
— Пазете се! — изкрещя той. — Грози Ви голяма опасност!
И тогава светът около него стана на петмез. Той започна да се изпълва със синьо-виолетови сенки — като в инфарктен сън, а дворцовата глъч утихна до нивото на далечен, стържещ звук, сякаш някой до теб слуша музика с уокмен. Морт видя как Смърт застава дружески до краля и обръща очи към…
… балкона с музиканти.
Морт видя стрелеца, видя лъка, видя стрелата, която вече летеше през въздуха със скоростта на болен охлюв. Колкото и бавно да летеше тя, той пак не можеше да я надбяга. Трябваха му сякаш часове, докато овладее натежалите си крака, но най-сетне успя да ги накара едновременно да стъпят на пода и се оттласна с ускорение, като на континентален дрейф.
Докато се извиваше бавно във въздуха, Смърт каза без злоба:
— НЯМА ДА СТАНЕ. ЕСТЕСТВЕНО, ИСКА ТИ СЕ ДА ОПИТАШ, НО ЗНАЙ, ЧЕ НЯМА ДА СТАНЕ.
Като насън, Морт се носеше през смълчания свят…
Стрелата се заби. Смърт замахна, стиснал меча с две ръце, и леко го прекара през врата на краля, без да остави и следа. На Морт му се стори, докато плуваше спиралообразно в полутъмния свят, че от тялото се отлели нещо подобно на душа.
Не би могло да е кралят, защото той явно продължаваше да стои изправен и да гледа право в Смърт с израз на пълна почуда. Само долу в краката му се появи нещо мъгляво, а някъде много далеч хората реагираха с викове и писъци.
— ЧИСТА РАБОТА — каза Смърт. — КРАЛСКИТЕ ОСОБИ СА МИ ВИНАГИ ПРОБЛЕМ. ВСЕ ИСКАТ ДА СЕ ПОЗАДЪРЖАТ ОЩЕ МАЛКО. ВИЖ — СЕЛЯНИНА, ТОЙ ПЪК ВСЕ БЪРЗА И НЕ МОЖЕ ДА ЧАКА.
— Кой, по дяволите, си ти бе? — попита кралят. — Какво търсиш тук? А? Стража! Заповяд…
Повелителната информация от зрението в крайна сметка си проправи път до мозъка. Морт беше впечатлен. Крал Олерв дълги години се бе държал здраво за престола, и сега, макар и вече мъртъв, знаеше как да се държи.
— О! — каза той, — сега разбирам. Не Ви очаквах тъй скоро.
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Смърт, като се поклони ниско, — МАЛЦИНА СА ТЕЗИ, ДЕТО МЕ ЧАКАТ.
Кралят се огледа. Тихо и сумрачно беше в този свят на сенки, но там някъде навън като че ли цареше оживление.
— Това там долу съм аз, нали?
— ОПАСЯВАМ СЕ, ДА, СИР.
— Елегантна работа. Арбалет, нали?
— ДА. А СЕГА, СИР, БИХТЕ ЛИ…
— Кой я свърши? — попита кралят. Смърт се поколеба.
— НАЕМЕН УБИЕЦ ОТ АНКХ-МОРПОРК — каза той.
— Хм. Хитро. Поздравявам Сто Хелит. Пък аз да се тъпча със серуми и противоотрови. Няма противоотрова за стоманата, а? А?
— НАИСТИНА НЯМА, СИР.
— Пак номера с въжената стълба и чакащия кон при портите, нали?
— ТАКА ИЗЛИЗА, СИР — отвърна Смърт и нежно хвана сянката на краля за ръката. — АКО ТОВА Е НЯКАКВА УТЕХА, КОНЯТ ЩЕ ТРЯБВА ДА Е БЪРЗ.
— Ъ?
Смърт позволи на неизменно стегнатата си усмивка малко да се удължи.
— ИМАМ СРЕЩА С ЕЗДАЧА УТРЕ В АНКХ — каза Смърт. — КАК ДА ТИ КАЖА, ПОЗВОЛИЛ Е НА ДУКА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ХРАНАТА МУ ЗА ИЗ ПЪТ.
Кралят, който беше забележително подходящ за работата си, а това ще рече, че не беше автоматично много съобразителен, размисли един миг и после се разсмя кратко. Чак сега забеляза Морт.
— Този кой е? — попита той. — И той ли е мъртъв?
— МОЯТ ЧИРАК — отвърна Смърт. — КОГОТО В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ХУБАВО ЩЕ ГО НАХОКАМ, ТОЗИ НЕХРАНИМАЙКО.
— Морт — каза Морт механично. Разговорът им звучеше до него, но очите му не можеха да се откъснат от сцената наоколо. Той се чувстваше истински. Смърт изглеждаше солиден. Кралят беше в изненадващо добър вид за човек, който е умрял. Но целият останал свят беше като маса плуващи сенки. Фигури се надвесваха над рухналото тяло и преминаваха през Морт, сякаш бяха направени от мъгла.
Момичето бе коленичило и плачеше.
— Това е дъщеря ми — каза кралят. — Би трябвало да съм тъжен. Защо не съм?
— ЧУВСТВАТА ОСТАВАТ НАЗАД. ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЖЛЕЗИ.
— А! Така ще да е, предполагам. Тя не ни вижда, нали?
— НЕ.
— Вероятно няма никакъв начин да й…?
— НИКАКЪВ — каза Смърт.
— Само че тя ще стане кралица, и ако бих могъл…
— СЪЖАЛЯВАМ.
Момичето погледна нагоре право през Морт. Той проследи как дукът мина зад нея и постави съчувствено ръка на раменете й. Бегла усмивка пробяга по устните на мъжа. Беше от онези, дето лежат на песъчливия бряг и дебнат за неразумни плувци.
Да би могла да ме чуеш, каза Морт. Не му се доверявай!
Тя се вгледа в Морт и присви очи. Той протегна ръка и тя премина свободно през нейната.
— ХАЙДЕ, МОМЧЕ. СТИГА ФАНТАСМАГОРИИ.
Морт почувства ръката на Смърт да го стиска за рамото, съвсем по приятелски. Обърна се неохотно и последва Смърт и краля.