Излязоха през стената. Бе наполовина излязъл преди да осъзнае, че преминаването през стени е невъзможно.
Самоубийствената логика на това едва не го уби. Почувства студенината на камъка по крайниците си, преди един глас в ухото му да го осведоми:
— ПОГЛЕДНИ ГО ПО ДРУГ НАЧИН. СТЕНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТАМ. ИНАЧЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я ПРЕМИНЕШ. НАЛИ ТАКА, МОМЧЕ?
— Морт — каза Морт.
— КАКВО?
— Казвам се Морт. Или Мортимър — ядосано рече Морт и продължи напред. Студенината остана зад него.
— ЕТО. НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?
Морт огледа напред-назад коридора и плесна стената за проба. Вероятно бе преминал през нея, макар че сега тя изглеждаше доста плътна. Малки люспи слюда проблясваха срещу му.
— Как става тоя номер? — попита той. — И как аз го направих? Това магия ли е?
— ВСИЧКО ДРУГО, НО НЕ И МАГИЯ, МОМЧЕ. ПОЧНЕШ ЛИ САМ ДА ГО ПРАВИШ, НЯМА ДА ИМА НА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ТЕ УЧА.
Кралят, който значително беше дифузирал вече, каза:
— Много впечатляващо, наистина. Впрочем струва ми се, че гасна.
— МОРФОГЕНЕТИЧНОТО ВИ ПОЛЕ ОТСЛАБВА — каза Смърт.
Гласът на краля долетя едва като шепот:
— Такава ли била работата?
— С ВСЕКИ Е ТАКА. ПРОСТО ГО ПРИЕМИ.
— Как?
Гласът вече беше само контур във въздуха.
— БЪДИ ТАКЪВ КАКЪВТО СИ.
И тогава кралят рухна, и взе да се смалява, смалява във въздуха, докато накрая от полето остана само една миниатюрна, бляскава точица. Стана толкова бързо, че Морт почти го пропусна. От дух — в прашинка за четвърт миг и една едва чута въздишка.
Смърт леко подхвана блестящото нещо и нежно го скъта някъде в пазвата си.
— Какво стана с него? — попита Морт.
— ТОВА ЗНАЕ САМО ТОЙ — отвърна Смърт. — ХАЙДЕ, ЕЛА.
— Баба ми казваше, че да умреш е като да заспиш — добави Морт, с едва доловима надежда.
— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ. НЯМАМ ОПИТ И В ДВЕТЕ.
Морт огледа за последен път коридора. Големите врати бяха широко разтворени и дворцовата свита се изсипваше навън. Две възрастни дами се опитваха да утешат принцесата, но тя крачеше напред, а те подскачаха зад гърба й като два надути балона. Изгубиха се в друг коридор.
— ЕТО Я, ВЕЧЕ КРАЛИЦА — каза Смърт одобрително. Той харесваше изискания стил.
Бяха вече на покрива, преди да проговори отново.
— ОПИТА СЕ ДА ГО ПРЕДУПРЕДИШ — каза той, докато сваляше торбата зоб от главата на Бинки.
— Да, сър. Съжалявам.
— НЯМАШ ПРАВО ДА СЕ НАМЕСВАШ В СЪДБАТА. КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА РЕШАВАШ КОЙ ДА ЖИВЕЕ И КОЙ ДА УМРЕ?
Смърт следеше внимателно изражението на Морт.
— САМО НА БОГОВЕТЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО ПРАВЯТ — добави той. — АКО СЕ ЗАМЕСИШ СЪС СЪДБАТА БИЛО ТО И НА ЕДИН ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК САМО, МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ ЦЕЛИЯ СВЯТ. ТОВА ЯСНО ЛИ ТИ Е?
Морт кимна нещастно.
— Сега, ще ме пратите ли обратно у дома? — попита той.
Смърт се наведе, вдигна го и го сложи отзад на седлото.
— ЗАЩОТО ПРОЯВИ СЪЧУВСТВИЕ, ЛИ? НЕ. ЩЯХ ДА ГО НАПРАВЯ, АКО БЕ ПОКАЗАЛ, ЧЕ ИЗПИТВАШ УДОВОЛСТВИЕ. НО, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАУЧИШ ОНОВА СЪЧУВСТВИЕ, КОЕТО ПРИЛЯГА НА ЗАНАЯТА ТИ.
— Какво е то?
— ОСТРИЕТО ДА Е НАТОЧЕНО ДОБРЕ.
Изминаха дни, но колко — Морт нямаше представа. Мрачното слънце в света на Смърт редовно се претъркулваше през небето, но посещенията в човешкия свят като че ли не следваха никаква система. Освен това Смърт не посещаваше само крале и важни битки; повечето лични срещи бяха със съвсем обикновени хора.
Храната се сервираше от Албърт, който много се усмихваше на себе си и почти не говореше. Изабел си стоеше предимно в стаята, ако не яздеше понито си по черните склонове зад къщата. Гледката е разветите й на вятъра коси би била още по-впечатляваща, при условие че тя бе по-добър ездач, понито — малко по-високо, или ако косите й се вееха малко по-естествено. Някои коси се веят, други не. Е, нейните — не.
Когато бе в къщата, а не навън, за което Смърт използваше термина „ПО РАБОТА“, Морт помагаше на Албърт, намираше си нещо да свърши в градината или конюшнята, или се ровеше в просторната библиотека на Смърт, изчитайки всичко със скорост и лакомия, характерна за онези, които за пръв път откриват магията на писаното слово.
Повечето от книгите в библиотеката бяха биографии, разбира се.
В едно отношение обаче те бяха необикновени. Пишеха се сами. Книгите на вече починалите се бяха изписали — очевидно — от кора до кора, докато на неродените — трябваше да се примирят с празни страници. Всички останали… Морт откри, като отбеляза мястото и преброи изписаните нови редове, че някои книги се пишеха със скорост до четири, пет абзаца на ден. Не можа да разпознае почерка.