Най-накрая събра кураж.
— ЕДИН КАКВО? — каза Смърт с израз на пълна почуда, както седеше зад резбованото си бюро и прехвърляше в ръце ножа си за писма, оформен като коса.
— Един свободен следобед — повтори Морт. Изведнъж стаята стана подтискащо голяма, а той — прекалено виден в средата на килима с размерите на поле.
— НО ЗАЩО? — попита Смърт. — НЕ БИ МОГЛО ДА Е, ЗА ДА ПРИСЪСТВАШ НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАБА СИ — добави той. — ЩЯХ ДА ЗНАМ.
— Искам само да, така де, да изляза и да се срещна с хора — каза Морт, като се опитваше да издържи на немигащия син поглед.
— НО ТИ СЕ СРЕЩАШ С ХОРА ВСЕКИ ДЕН — протестира Смърт.
— Да, така е, обаче, ами, не за дълго — каза Морт. — Искам да кажа, хубаво би било да срещна някой, с продължителност на живота по-голяма от оставащите му броени минути. Сър — добави той накрая.
Смърт барабанеше с пръсти по бюрото, с шум, сякаш мишки танцуваха степ, и задържа погледа си върху Морт още няколко секунди. Забеляза, че май момчето е с по-малко лакти отпреди — че стои малко по-изправено и, какво да се лъжем, използваше изрази като „продължителност на живота“. За всичко е виновна библиотеката.
— МНОГО ДОБРЕ — каза той неохотно. — ВСЕ ПАК МИСЛЯ, ЧЕ ТУК ИМАШ ВСИЧКО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. РАБОТАТА НЕ Е ИЗМОРИТЕЛНА, НАЛИ?
— Не, сър.
— И ПОЛУЧАВАШ ДОБРА ХРАНА, И ТОПЛА ЗАВИВКА, И ПОЧИВКА, И ХОРА НА ТВОЯТА ВЪЗРАСТ.
— Моля, сър? — каза Морт.
— ДЪЩЕРЯ МИ — каза Смърт. — ВЕЧЕ СИ Я СРЕЩАЛ, НАЛИ?
— О! Да, сър.
— ТЯ Е С МНОГО БЛАГ ХАРАКТЕР, КАТО Я ОПОЗНАЕШ.
— Сигурен съм, че е така, сър.
— И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, ТИ ИСКАШ… — Смърт изрече думите с нотка на неудоволствие — ЕДИН СВОБОДЕН СЛЕДОБЕД?
— Да, сър. Ако позволите, сър.
— ДОБРЕ. ТАКА ДА БЪДЕ. СВОБОДЕН СИ ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ.
Смърт отвори големия си тефтер, взе перо и започна да пише. От време на време се пресягаше и преместваше пуловете на сметало.
След минута вдигна поглед.
— ОЩЕ ЛИ СИ ТУК — каза той. — ВРЕМЕТО ТИ ВЕЧЕ ТЕЧЕ — добави кисело.
— Ъм — каза Морт, — хората ще ме виждат ли, сър?
— ПРЕДПОЛАГАМ, ТОЕСТ СИГУРЕН СЪМ — каза Смърт. — БИХ ЛИ МОГЪЛ ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН С НЕЩО ДРУГО ПРЕДИ ДА ПРЕДПРИЕМЕШ ТОЗИ… НАБЕГ?
— Ами, сър, има едно нещо сър, не зная как да стигна до света на смъртните, сър — каза Морт отчаяно.
Смърт въздъхна шумно и отвори някакво чекмедже в бюрото.
— ПРОСТО ВЪРВИШ И… СТИГАШ.
Морт кимна нещастно и пое дългия път до вратата на кабинета. В момента, в който я отвори, Смърт се прокашля.
— МОМЧЕ! — извика той и метна нещо във въздуха.
Морт го хвана механично, докато вратата се отвори със скърцане.
Рамката и вратата изчезнаха. Дебелият килим под краката му се превърна в кални павета. Ярка дневна светлина се изля върху него като живак.
— Морт — каза Морт, на вселената като цяло.
— Какво? — попита един продавач на сергия до него. Морт се огледа. Намираше се на претъпкано с хора и животни пазарище. Всичко, що бе стока, се продаваше — от игли до (посредством шепа пътуващи пророци) идеи за спасение. Всеки разговор, по-тих от крещене, замираше.
Морт потупа продавача по темето.
— Виждаш ли ме? — попита той.
Продавачът присви очи и го огледа критично.
— Тъй мисля — каза той, — или някой, с когото много си приличаш.
— Благодаря — рече Морт, неимоверно облекчен.
— Дума да няма. По цял ден гледам хора и то безплатно. Търсиш ли връзки за обувки?
— Май не — каза Морт. — И кое е това място?
— Ама ти не знаеш?
Двама от съседната сергия гледаха втренчено към Морт. Мисълта му форсира оборотите.
— Господарят ми много пътува — каза той, убедително. — Пристигнахме снощи, а аз бях заспал в каруцата. Сега имам свободен следобед.
— Аха — каза продавачът. Наведе се напред съзаклятнически. — Търсиш къде да си прекараш приятно, нали? Бих могъл да те оправя.
— Ще ми е приятно само да разбера къде съм — съгласи се Морт.
Мъжът бе париран.
— Тук е Анкх-Морпорк — каза той. — Всеки би трябвало да го вижда. И помирисва.
Морт подуши. Определено витаеше нещо във въздуха на тоя град. Създаваше усещането, че е въздух, който е видял доста живот. С всяко вдишване човек се убеждаваше, че наоколо има още хиляди други хора и че почти всички те имат подмишници.
Сергиджията огледа Морт критично, като отбеляза бледото лице, добре скроените дрехи и странното му присъствие — ефект аналогичен на свитата пружина.
— Виж, ще бъда прям — каза той. — Знам пътя до най-хубавия бардак.
— Благодаря, вече обядвах — отвърна Морт неопределено. — Но бихте могли да ми кажете, дали не е наблизо… мисля, че се казваше, Сто Лат?