— На около двайсет мили оттук по посока на Центъра, но там няма нищо за млад човек като теб — каза търговецът забързано. — Виждам, че си сам, че търсиш нови срещи, нови тръпки, нов романс…
Междувременно Морт бе разтворил кесията, дадена му от Смърт. Беше пълна с дребни златни монети, с големината на пайети.
В главата му отново изплува образ на бледо младо лице под водопад от червени коси, което някак бе усетило присъствието му в залата. Блуждаещите в мозъка му чувства от последните няколко дни изведнъж се фокусираха в една точка.
— Искам — каза твърдо той, — много бърз кон.
Пет минути по-късно Морт вече се беше изгубил.
Този район на Анкх-Морпорк беше известен като „Сенките“ — вътрешна градска територия, която спешно се нуждаеше или от правителствена помощ, или от — за предпочитане — огнемет. Слабо бе да се нарече мръсен, защото това би разтеглило понятието до скъсване. Беше мръсен, че и отгоре — където Айнщайновата относителност вече придаваше очарование на отвратителността — с което той се перчеше, сякаш бе носител на архитектурен приз. Беше шумен, лепкав и миришеше на кравешки обор.
Той беше заобиколен не толкова от съседни области, колкото от екология, като огромен земен коралов риф. Населяваха го човеци, или по-скоро човешките еквиваленти на омарите, калмарите, скаридите и т.н. И на акулите.
Морт се луташе безнадеждно из кривите сокаци. От птичи поглед, човек би открил определена закономерност в движението на хората зад него, което говореше за група хора, небрежно събираща се около една цел, и правилно би заключил, че Морт и златото му ще имат кажи-речи същата продължителност на живота като на трикрак таралеж, който пресича магистрала с шест ленти.
Трябва вече да е станало ясно, че „Сенките“ не бяха място, заселено с граждани. По-скоро бърложани. Морт периодически правеше опити да завърже разговор с някой от тях, за да научи пътя към някой добър търговец на коне. Бърложанинът изръмжавате нещо и отминаваше, тъй като всеки който би искал да живее в „Сенките“ повече от три часа, си бе изработил специфичен нюх и зарязваше Морт, както селянин — високото дърво по време на гръмотевична буря.
И така, най-накрая Морт стигна до брега на Анкх, най-великата от реките. Тя беше бавна и тежка с наноси от равнините още преди да навлезе в града, а докато стигнеше до „Сенките“, дори и агностик би могъл да премине по нея. Трудно бе човек да се удави в Анкх, по-лесно беше да се задуши.
Морт огледа повърхността колебливо. Като че се движеше. Онова май бяха мехури. Трябваше да е вода.
Въздъхна дълбоко и се обърна.
Зад него се бяха появили трима апаши, извлечени сякаш от каменните зидове. Имаха тежкия, тъп вид на ония отрепки, чието появяване във всеки разказ подсказва, че сега е време главният герой да бъде малко поизплашен, ама малко, защото, съвсем естествено, те ще останат адски изненадани.
Гледаха мръсно. Правеха го добре.
Един от тях бе извадил нож и описваше с него малки кръгчета във въздуха. Запристъпва бавно към Морт, а другите двама му осигуряваха неморална подкрепа.
— Дай парите — изграчи той.
Ръката на Морт посегна към кесията на колана.
— Чакайте малко — каза той. — А после?
— К’во?
— Как к’во, парите или живота, нали така? — каза Морт. — Обикновено крадците това желаят. Животът Ви или парите Ви. Прочетох го веднъж в някаква книга — добави той.
— Може, може — съгласи се крадецът. Чувстваше как губи инициативата, после блестящо я овладя. — От друга страна, може да стане, парите и живота, нали. Един вид, двойна печалба, а? — Мъжът изгледа косо колегите си, които се изкискаха по ноти.
— В такъв случай… — започна Морт и вдигна кесията с една ръка, готов да я запрати колкото се може по-навътре в Анкх, при все, че имаше вероятност да рикошира.
— Хей, какво правиш? — попита крадецът. Хукна напред, но се закова на място, щом Морт заплашително я разклати.
— Ами — започна Морт, — аз го разбирам така. След като вие така или иначе ще ме убиете, тогава ще се отърва от парите. Ваша воля. — За да бъде всичко по-нагледно, той измъкна една монета от кесията и я запрати към водата, която я прие с противящ се, засмукващ звук. Крадците потръпнаха.
Водачът им погледна кесията. Погледна ножа си. Погледна Морт в лицето. Погледна колегите си.
— Извинявай — каза той и тримата се скупчиха.
Морт премери разстоянието до края на уличката.
Нямаше да успее. Както и да е, тези тримата пък изглежда бяха добри и в гоненето на хора. Само логиката малко ги поизпотяваше.
Водачът им отново се обърна към Морт. Хвърли поглед за последно към другите двама. Те кимнаха решително.