— Решихме да те убием, а за парите — ще рискуваме — каза той. — Не желаем тази история да се разчуе.
Другите двама изтеглиха ножовете си.
Морт преглътна.
— Това е неразумно — каза той.
— Защо?
— Ами, не ми харесва, като начало.
— Не се предполага на теб да ти хареса, предполага се да… умреш — каза крадецът, пристъпвайки напред.
— Не ми е време сега да умра — каза Морт, отстъпвайки назад. — Сигурен съм, че щяха да ми съобщят.
— Брей — каза крадецът, на когото бе започнало да му писва. — Я го гле’й, щели били, така ли? Грамадни вонящи слонски говна!
Морт тъкмо беше отстъпил още назад. През стена.
Прима-крадецът се опули срещу плътната каменна зидария, която беше погълнала Морт, накрая хвърли ножа.
— Е, да си… майката — каза той. — Да го… в магьосника. Мразя да… магьосници!
— Не ги…, тогава — изръмжа един от сподвижниците му, произнасяйки без никакво усилие цял ред точки.
Третият член на триото, който малко бавно схващаше, каза:
— Я на тоя, мина през стената!
— Дебнахме го, дебнахме цел ден и к’во — изръмжа вторият. — Виде ли, що за глупак си бе, Чесън. Казах ти аз, че тоя ми мяза на магьосник, че магьосници само ходят сами тука. Нали ти казах бе, че мяза на магьосник, а? Казах ти също…
— Май, ’зе много да плямпаш — изръмжа водачът.
— Видех го, мина ей през оная стена там…
— Я. Брей!
— Брей, я!
— Баш през нея мина, видехте ли бе?
— Мислиш, сече ти пипето, а?
— Сече то, та даже реже!
Водачът грабна ножа от калта с едно змиевидно движение.
— Като този ли, а?
Третият крадец се хвърли да рита и блъска бясно стената, докато зад него се чуваха шум на борба, пъшкане и някакви влажни, бълбукащи звуци.
— Бе, стена си е то — каза той. — Това е то, на туй му викат стена. Я, как става тая работа бе, а момчета?
— Момчета?
Спъна се в проснатите тела.
— Ох! — каза той. Колкото и бавно да му щракаше мозъкът, той много бързо откри нещо важно. Намираше се съвсем сам, на глух сокак в „Сенките“. Хукна да се спасява и, може да се каже, стигна далече.
Смърт крачеше бавно по плочките в стаята с пясъчните часовници и проверяваше редиците работещи хронометри. Албърт го следваше чинно, разтворил големия тефтер в ръце.
От всички страни се надигаше бучене, като огромен сив водопад.
Идеше от рафтовете, където, опнали се до безкрая, редиците пясъчни часовници отронваха песъчинките на жизненото време. Шумът беше тежък, беше глух, шум, който се изливаше като прегорял карамел върху блестящия розов пудинг на душата.
— МНОГО ДОБРЕ — каза Смърт, накрая. — ОБЩО СТАВАТ ТРИ. НОЩТА ЩЕ Е СПОКОЙНА.
— Значи, Гууди Хамстринг, отново Абатът Лобсанг и онази Принцеса Кели — рече Албърт.
Смърт погледна трите пясъчни часовника в ръката си.
— МИСЛЕХ СИ, ДАЛИ ДА НЕ ПРАТЯ МОМЧЕТО ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той.
Албърт се консултира с тефтера си.
— Ами, Гууди не би трябвало да прави въртели, а Абатът — така да се каже — има опит — каза той. — Жалко за принцесата. Едва петнайсетгодишна. Може работата да се закучи.
— ДА. НАИСТИНА, ЖАЛКО.
— Господарю?
Смърт стоеше с третия пясъчен часовник в ръка, загледан замислено в отблясъците по стъклото. Въздъхна.
— ТЪЙ МЛАДА…
— Добре ли сте, господарю? — попита Албърт, с глас, изпълнен с тревога.
— НО ВРЕМЕТО, ТОЗИ БЕЗСПИРЕН ПОТОК, НОСИ СВОИТЕ…
— Господарю!
— КАКВО? — каза Смърт сепнато.
— Преуморявате се, господарю, това е всичко…
— КАКВИ ГЛУПОСТИ ДРЪНКАШ, ЧОВЕЧЕ?
— Нещо Ви беше станало, господарю.
— ДРЪН-ДРЪН. МНОГО СЪМ СИ ДОБРЕ. ТАКА, СЕГА, ЗА КАКВО ГОВОРЕХМЕ?
Албърт сви рамене и пак се вгледа във входящите номера от книгата.
— Гууди е вещица — каза той. — Може да се докачи, ако й изпратите Морт.
Всички практикуващи магия получаваха правото, щом личният им пясък изтече, самият Смърт да се яви и да ги прибере, а не някой от подчинените му.
Смърт сякаш не чу какво каза Албърт. Отново се взираше в пясъчния часовник на Принцеса Кели.
— КАКВО Е ТОВА ЧУВСТВО НА ПЕЧАЛНО СЪЖАЛЕНИЕ, КОЕТО ИЗНИКВА В ГЛАВАТА ТИ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО ОЧЕВИДНО СА?
— Тъга, господарю. Предполагам. А сега…
— АЗ СЪМ ТЪГАТА.
Албърт остана с отворена уста. Най-после успя да се съвземе, само колкото да изтърси:
— Господарю, говорехме за Морт!
— КОЙ МОРТ?
— Вашият чирак, господарю — каза Албърт, търпеливо. — Високото момче.
— А, ДА, РАЗБИРА СЕ. ДОБРЕ, ЩЕ ИЗПРАТИМ НЕГО.
— Готов ли е да действа сам, господарю? — попита Албърт, колебливо.
Смърт се замисли.
— МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ — каза той накрая. — УМЕН Е, БЪРЗО СХВАЩА И, НАИСТИНА — добави той, — ДОКОГА ХОРАТА ЩЕ ЧАКАТ ВСЕ АЗ ДА ТИЧАМ ПО ПЕТИТЕ ИМ.