— Тя е… — Морт преглътна. — Не знам как се казва. Дори и дали има момиче — добави той високомерно, — аз такова нещо въобще не съм казвал.
— Така — каза Катуел. Удари нова глътка и потрепери. — Чудесно. Как да преминаваме през стени. Ще направя това проучване. Но може да се окаже скъпичко.
Морт внимателно взе кесията и извади от нея една малка златна монета.
— Плащам в брой — каза той, оставяйки я на масата.
Катуел я пое, сякаш очакваше тя да експлодира или да се изпари, и внимателно я разгледа.
— Никога по-рано не съм виждал подобна монета — каза той с упрек в гласа. — Какви са тези извити надписи?
— Все пак е златна, нали? — каза Морт. — Искам да кажа, не сте длъжен да я приемете…
— Да, да, разбира се, златна е — припряно каза Катуел. — Наистина е златна. Просто се чудех, откъде е, нищо повече.
— Няма да ми повярвате — каза Морт. — По кое време е залез-слънце тук?
— Обикновено успяваме да го вместим между деня и нощта — каза Катуел, като продължаваше още да се взира в монетата и посръбваше от синьото шише. — Някъде по туй време.
Морт погледна през прозореца. На улицата отвън вече цареше полумрак.
— Ще се върна — промърмори той и хукна към вратата. Чу как магьосникът извика нещо, но Морт вече препускаше с всички сили надолу по улицата.
Започна да се паникьосва. Смърт щеше да го чака на цели четиридесет мили оттук. Щеше да има скандал. Щеше да стане ужасна…
— А, МОМЧЕ.
Една познатата фигура изплува иззад светлината на някаква сергия с желирани змиорки, с чиния морски охлюви в ръка.
— КИСЕЛИЯТ СОС Е ОСОБЕНО ПИКАНТЕН. ОПИТАЙ ГИ, ИМАМ ВТОРА КЛЕЧКА.
Ами, разбира се, само защото е на четиридесет мили оттук, не означаваше, че той не е и тук…
А в разхвърляната си стая, Катуел продължаваше да прехвърля златната монета в ръце, промърморваше „стени“ под носа си и допиваше бутилката.
Забеляза какво прави едва когато в нея не беше останала нито капка, при което той се съсредоточи върху бутилката и през надигащата се пред очите му розова пелена, успя да прочете етикета:
Любовин Въспламинител и Еликсир за Гурещи Страсти на Баба Уедъруекс.
Идна Лажичка Саму преди лягане И То Ей Такъвка.
— Съвсем сам? — попита Морт.
— ЕСТЕСТВЕНО. ГЛАСУВАМ ТИ ПЪЛНО ДОВЕРИЕ.
— Ужас!
Предложението измести всичко останало от главата му и Морт с изненада установи, че не му е много гадно. Вече беше присъствал на няколко смърти през последните една-две седмици, а и целият ужас от тях се изпаряваше, когато знаеш, че след това ще си поговориш с жертвата. Голяма част от тях изпитваха облекчение, една-две бяха ядосани, но всички с благодарност приемаха някоя и друга успокоителна дума.
— МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СПРАВИШ?
— Ами, да сър. Мисля, че ще се справя.
— Е, ТОВА Е СИЛЕН ДУХ. ОСТАВИХ БИНКИ ПРИ ХРАНИЛКИТЕ ЗАД ЪГЪЛА. ПРИБЕРИ ГО У ДОМА ВЕДНАГА ЩОМ СВЪРШИШ РАБОТАТА.
— Вие тук ли оставате, сър?
Смърт огледа улицата. Очните му кухини блестяха.
— РЕШИХ МАЛКО ДА СЕ ПОРАЗТЪПЧА — рече той загадъчно. — ИЗГЛЕЖДА, НЕ СЪМ ДОБРЕ. ИМАМ НУЖДА ОТ СВЕЖ ВЪЗДУХ. — Той като че ли се сети за нещо друго, бръкна в мистериозните гънки на наметалото си и извади три пясъчни часовника.
— ВСИЧКО Е ЯСНО — каза той. — ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ.
Завъртя се и пое надолу по улицата, като си тананикаше.
— Ъм. Благодаря — отвърна Морт. Вдигна часовниците към светлината и забеляза, че в единия са останали едва няколко песъчинки.
— Значи ли това, че вече аз отговарям? — извика той, но Смърт вече се беше скрил зад ъгъла.
Бинки го посрещна с тихо приятелско изцвилване. Морт го яхна, а сърцето му биеше като лудо, от притеснение и отговорност. Пръстите му сами извадиха косата от калъфа, нагласиха дължината и заключиха механизма на острието (то блесна стоманеносиньо в нощта и наряза звездната светлина като салам). Възседна коня внимателно и се намръщи при мисълта за натъртените от ездата места, но върху Бинки беше все едно яздиш възглавница. Сети се още нещо и опиянен от делегираните му права, той извади от торбата пътното наметало на Смърт, загърна се в него и закопча сребърната брошка на яката.
Погледна пак първия пясъчен часовник и смушка Бинки с колене. Конят подуши мразовития въздух и препусна.
Зад тях, Катуел изхвърча от дома си и се понесе с развята мантия надолу по заледената улица.
Сега вече конят леко галопираше и увеличаваше разстоянието между копитата си и паветата. Едно махване с опашка и вече беше над покривите на къщите, като продължи да се издига плавно в мразовитото небе.