— Ако изобщо пиете, искам да кажа. Това там е вино от малини. На скрина. И го доизпийте, да не остава.
Морт подозрително огледа скрина. Почувства, че май е изгубил инициативата. Измъкна пясъчния часовник и впери поглед в него. Вътре бе останала малка купчинка пясък.
— Остават ми още няколко минутки — каза вещицата, без да вдига глава.
— Откъде, искам да кажа, ОТКЪДЕ ЗНАЕТЕ?
Без да му обръща внимание, тя изсуши мастилото на пламъка, запечата писмото с капка восък и го пъхна под свещника. После се пресегна и взе котката.
— Баба Бийдъл ще дойде още утре да подреди и почисти тук, и ти отиваш с нея, ясно? И гледай мивката от розовия мрамор да я даде на Куцата Нътли, отдавна й е хвърлила око.
Котката измяука разбиращо.
— Вижте какво, тоест, ВИЖТЕ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛА НОЩ ЗА ГУБЕНЕ — каза Морт укорително.
— Вие имате, аз нямам, и не е нужно да викате — каза вещицата. Стана от стола и чак сега Морт забеляза колко е прегърбена — огъната като лък. Малко мъчно откачи островърха шапка от един гвоздей на стената и я надяна върху побелялата си, съоръжена с цял куп игли, коса, след което сграбчи два бастуна.
Почуквайки, прекоси стаята, застана пред Морт и вдигна малките си черни, блестящи като къпини очи към него.
— Ще ми трябва ли шалът? Как мислите, ще имам ли нужда от шал? Не, предполагам, че не. Предполагам, че е доста топло, там, закъдето съм тръгнала. — Тя се вгледа отблизо в Морт и сбърчи вежди.
— Изглеждате доста по-млад, отколкото очаквах — каза тя.
Морт не каза нищо. Тогава Гууди Хамстринг каза тихичко:
— Май не сте този, когото аз чакам.
Морт се прокашля.
— Кого всъщност чакате? — попита той.
— Смърт — каза вещицата простичко. — Това е част от уговорката, нали разбирате. С годините човек започва да предусеща кога точно ще умре, а нали му е гарантирано… персонално внимание.
— Аз съм това — каза Морт.
— Това?
— Персоналното внимание. Той ме изпрати. Аз работя за него. Никой друг не щеше да ме вземе — Морт млъкна. Всичко се обърка. Отново ще го върнат опозорен вкъщи при баща му. Първата му задача — и той да се провали. Вече чуваше дори как хората му се смеят.
От дъното на целия конфуз и адско неудобство се надигна рев, който изригна като писък на сирена.
— Само че това е едва първата ми самостоятелна работа и аз обърках всичко!
Косата издрънча на пода, като отряза парче от крака на масата и разцепи една каменна плоча на две.
Гууди го наблюдава известно време, наклонила глава настрани. Най-накрая каза:
— Разбирам. Как ти е името, момко?
— Морт — подсмръкна Морт. — Краткото на Мортимър.
— Добре, Морт, предполагам, че някъде у себе си носиш пясъчен часовник.
Морт кимна едва-едва. Той посегна към колана си и извади стъкленицата. Вещицата я огледа критично.
— Още минута-две — каза тя. — Нямаме време за губене. Секунда само да заключа вратата.
— Но вие нищо не разбирате! — изплака Морт. — Всичко ще объркам! Никога по-рано не съм правил това!
Тя го потупа по ръката.
— И аз не съм — каза тя. — Ще се учим един друг. Така, сега вдигни косата и се дръж като голямо момче, ето така, браво.
Без да слуша протестите му, тя го избута навън и го последва, после затвори вратата, заключи я с голям железен ключ и го окачи на един пирон до вратата.
Студът беше стегнал хватката си над гората, и стискаше, та чак корените пукаха. Луната залязваше, но небето беше обсипано с ярки, бели звезди, от които зимата изглеждаше още по-студена. Гууди Хамстринг потрепери.
— Ей там има един стар дънер — каза тя дружески. — Гледката към долината е чудесна. През лятото, разбира се. Бих искала да поседна за малко.
Морт я преведе през преспите и почисти, колкото можа, снега от дървото. Седнаха, пясъчният часовник — помежду им. Каквато и да беше гледката през лятото, сега тя представляваше само черни скали на фона на небето, от което се ронеха малки дрипави снежинки.
— Не мога да повярвам — каза Морт. — Искам да кажа, гласът Ви звучи така, сякаш искате да умрете.
— Има някои неща, които ще ми липсват — каза тя. — Но се износва. Животът де, него имам предвид. Не можеш повече да разчиташ на собственото си тяло, значи време е да си вървиш. Май е време да опитам нещо друго. Той казвал ли ти е, че ние магьосниците можем да го виждаме?
— Не — каза Морт, не съвсем точно.
— Ами, можем.
— Той вещици и магьосници много-много не обича — осмели се да каже Морт.
— Никой не обича всезнайковците — рече тя с явно удоволствие. — Само му създаваме проблеми, нали се сещаш. Докато поповете — не, затова ги и обича.
— Никога не го е казвал — рече Морт.