— Ха. Те все разправят на хората колко ще им е хубаво след като умрат. Ние сме тези дето им говорим, че тук може да е сто пъти по-добре, стига само главите им да го проумеят.
Морт се поколеба. Искаше му се да й каже: Грешите, той съвсем не е такъв, него хич не го интересува дали хората са добри или лоши, стига само да са точни. И е мил е котките — добави той.
Но размисли и се отказа. Мина му през ума, че хората имат нужда да вярват в разни неща.
Вълкът изви отново и то толкова наблизо, че Морт се огледа неспокойно. Друг оттатък долината му отвърна. Припевът поеха още няколко вълка, скрити в горските усои. Никога преди това Морт не беше чувал нещо толкова скръбно.
Той погледна настрани към застиналата фигура на Гууди Хамстринг, и тогава, с нарастваща тревога, към пясъчния часовник. Скочи на крака, грабна косата и замахна, стиснал я с две ръце.
Вещицата се изправи, оставяйки тялото зад себе си.
— Браво — каза тя. — За един миг си помислих, че не си улучил.
Морт се подпря на едно дърво, като дишаше тежко, а Гууди заобиколи падналия дънер и се вгледа в тялото си.
— Хмм — критично каза тя. — Времето ще отговаря за много неща. — Вдигна ръка и се изсмя, щом видя, че звездите прозират през нея.
И тогава започна да се променя. Морт вече го беше виждал — когато душата разбира, че вече не е свързана с морфичното поле на тленното тяло — но никога толкова последователно. Стегнатият малък кок се развали и косата й се разпиля, променяйки цвета и дължината си. Тялото й се изправи. Бръчките й се изгладиха и заличиха. Сивата й вълнена дреха се свлече, като отлива на морето и остави съвършено други, смущаващи очертания.
Тя погледна надолу, изкиска се и смени дрехата с нещо в тревистозелено, и доста впито.
— Как ти изглеждам, а, Морт? — попита тя. Преди гласът й беше звучал дрезгаво и треперливо. Сега напомняше дъх на мускус, кленов сироп и разни други неща, които караха адамовата му ябълка да подскача като топка, вързана на гумена лента.
— … — успя да каже Морт и здраво стисна косата, че чак кокалчетата му побеляха.
Тя тръгна към него като змия, превключвайки предавките предна-задна.
— Не чух какво каза — измърка тя.
— М-м-много си хубава — каза той. — Такава ли си била… в действителност.
— Такава съм била винаги.
— О! — Морт заби поглед в краката си. — Налага се да те отведа със себе си — каза той.
— Знам — каза тя, — обаче аз оставам.
— Не можеш да направиш това! Искам да кажа… — той с мъка намираше думите, — разбираш ли, ако останеш, ти един вид се разстилаш и изтъняваш, докато…
— Ще ми достави голямо удоволствие — твърдо каза тя. Наведе се напред и го целуна с ефирна, като въздишката на пеперуда, целувка, като едновременно с това угасваше, така че остана само целувката — също като чеширска котка, само че далеч по-еротична.
— Пази се, Морт — каза гласът й в главата му. — Сега може и да искаш да си най-добрият в професията, но ще можеш ли след време да се откажеш?
Морт стърчеше идиотски с ръка на бузата. Дърветата около сечището за един миг потрепериха, във вятъра отекна смях, и после смразяващата тишина бавно падна над поляната.
През розовата мъгла в главата му отново изплува отговорността. Той сграбчи втория часовник и се взря отблизо в него. Пясъкът почти се беше свършил.
Самият часовник беше украсен с орнаменти на лотосови листенца. Когато Морт го почука с нокът, стъклото каза: „Оммм“.
Затича се през хрупкавия сняг към Бинки и се метна на седлото. Конят вирна глава, изправи се на задните си крака и се втурна към звездите.
Огромни безмълвни потоци от синьо-зелен пламък се изливаха от покрива на света. Драперии октаринова светлина танцуваха бавно и величествено над Диска, докато огънят от Аврора Кориолис — огромното освобождаване на магия от постоянното поле на Диска, се отвеждаше в зелените ледени планини на Центъра.
Централната кула на Кори Селести — домът на боговете, представляваше стълб от студен, искрящ огън, висок цели десет мили.
Това беше гледка, наблюдавана от малцина смъртни, и Морт не бе един от тях, тъй като се бе снишил и вкопчил с все сили в гривата на Бинки, докато препускаха през нощното небе начело на димната следа на комета.
Имаше и други планини, скупчени около Кори. В сравнение с нея, те приличаха на термитни могилки, макар че в действителност всяка една от тях притежаваше внушителен асортимент от долчинки, рътлинки, склонове, сипеи, канари и глетчери, с които всяка нормална планинска верига би се гордяла.
В една от най-високите от тях, в дъното на фуниевидна долина, живееха Слухарите.
Те бяха една от най-старите религиозни секти на Диска, макар че и самите богове бяха раздвоени по въпроса дали Слухтенето е истинска религия, и единственото, което предпазваше храма им да бъде пометен от няколко добре насочени лавини, беше фактът, че дори и боговете бяха любопитни да узнаят какво толкова биха могли да Чуят Слухарите. Ако има нещо, което истински да раздразни един бог, то е да не знае нещо.