Няколко минути бяха необходими на Морт, за да пристигне. Един ред с многоточия прекрасно би ги запълнил, но читателят сигурно вече е забелязал странната форма на храма — навит като огромна бяла амонитена черупка в края на долината — и най-вероятно ще чака обяснение.
Всъщност, това, което Слухарите се опитват да чуят е, какво точно е казал Създателят, когато е направил вселената.
Теорията е много проста.
Съвсем ясно е, че нищо от това, което Създателят е сътворил не може да бъде унищожено, което ще рече, че ехото от тези първи изречени срички би трябвало още да е тук някъде наоколо, да продължава да се отразява и рикошира в цялата материя из космоса, и следователно, възможно е то да бъде доловено от един достатъчно добър слухар — професионалист.
Още преди много еони, Слухарите бяха открили тази уникална долина, която ледът и случаят превърнали в съвършената акустична противоположност на долината с ехо, и бяха построили своя многокамерен храм, точно както hi-fi маниакът подбира най-удобното място за слушане, на което да постави фотьойла в дома си. Сложна поредица от екрани и усилватели направляваше звука по мразовитата долина — фуния, насочвайки го навътре към централната камера, където по всяко време от денонощието седяха трима монаси.
Които слухтяха.
Известен проблем създаваше фактът, че те чуваха не само едва доловимото ехо от първите изречени думи, а и всички останали звуци, отронени на Диска. Затова, за да могат да разпознаят звука на Думите, те трябваше да се научат да разпознават всички останали звуци. За което, естествено, бе нужен талант и за да бъде приет да се обучава, кандидатът трябваше да разпознае единствено по шума, от разстояние хиляда метра, на коя страна е паднала монетата. А за да го приемат действително в ордена, той трябваше да познае и какъв е цветът й.
И макар че Светите Слухари живееха тъй далече, мнозина предприемаха изключително дългия и опасен преход до храма им, преодолявайки мразовити, обитавани от троли земи, форсираха леденостудени бързеи, катереха непристъпни планини, бродеха из негостоприемната тундра, само и само да изкачат тесните стъпала, които водеха до усамотената долина, и с открито сърце да попият тайната на битието.
А монасите да ги хокат: „Тишина, мътните ви взели!“
Бинки премина над планинските била като бял вихър и докосна снега в празния вътрешен двор на манастира, осветен само от небесните диско-потоци и искрящ с цветовете на дъгата. Морт скочи на земята и хукна по смълчаните коридори до килията, в която 88-мият абат умираше, наобиколен от преданите си следовници.
Стъпките му кънтяха, докато тичаше по украсения със сложни йероглифи мозаечен под. Самите монаси нахлузваха вълнени терлици върху обувките си.
Стигна до леглото, спря за момент, облегна се на косата и си пое дълбоко дъх.
Абатът, който бе дребен, абсолютно плешив и имаше повече бръчки, отколкото цяла торба сушени сливи накуп, отвори очи.
— Закъсня — промълви той и издъхна.
Морт преглътна, трудно си пое дъх и замахна с косата, описвайки бавна и плавна дъга. Все пак, добре се получи; абатът се надигна, като остави тялото зад себе си.
— Нито миг по-рано — каза той с глас, който единствено Морт чу. — По едно време бях почнал да се притеснявам.
— Всичко наред ли е? — попита Морт. — Само че трябва да бягам…
Абатът скочи от леглото, премина през редиците осиротели следовници и се приближи към Морт.
— Хайде, не бързай чак толкова — рече той. — Винаги чакам с нетърпение да си побъбрим. К’во стана с оня приятел?
— Оня приятел? — попита Морт, озадачен.
— Оня, високия. С черната мантия. Дето вечно не си дояжда, ако се съди по вида му — каза абатът.
— Оня приятел? Да нямате предвид Смърт? — каза Морт.
— Същият — весело каза абатът.
Ченето на Морт увисна.
— Да не би често да умирате? — едва успя да попита.
— Тъй. Тъй. Е, веднъж хванеш ли му цаката — каза абатът, — останалото е въпрос на тренинг.
— Така ли?
— Трябва да тръгваме — каза абатът.
Ченето на Морт се хлопна.
— И аз това се опитвах да кажа — каза той.
— Така че, ако ви е удобно, да ме оставите в долината — спокойно продължи дребният монах. Той профуча край Морт и се запъти към вътрешния двор. Морт остана загледан в пода за момент, после хукна подире му по начин, за който беше сигурен, че е непрофесионален и без грам достойнство.