Един час по-късно зората стигна до града. Дневната светлина на Диска по-скоро тече, отколкото нахлува, защото постоянното магическо поле на света я забавя, така че, тя прииждаше бавно по равнините като огромно златно море. За един миг градът върху могилата стърчеше, подобно пясъчен замък, на прилива, след което денят го обгърна и продължи да пълзи нататък.
Морт и Кели седяха един до друг на леглото. Пясъчният часовник лежеше помежду им. В горната му половина не беше останал никакъв пясък.
Отвън се чуваха шумовете на пробуждащия се дворец.
— Все още не разбирам — каза тя. — Означава ли това, че съм умряла или не?
— Означава, че би трябвало да си умряла — каза той, — по законите на съдбата и на не-знам-там-какво-още. Не съм много запознат с теорията.
— И ти трябваше да ме убиеш?
— Не! Искам да кажа, не, убиецът щеше да те убие. Вече се опитах да ти го обясня — каза Морт.
— И защо не го остави да го направи?
Морт я погледна ужасен.
— Ти искаше ли да умреш?
— Разбира се, че не исках. Но изглежда, онова, което хората искат, няма никакво значение, нали така? Опитвам се да разсъждавам логично.
Морт гледаше в колената си. После се изправи.
— Мисля, че е най-добре да си вървя — рече той хладно.
Сгъна косата и я мушна в ножницата й зад седлото. После погледна към прозореца.
— Влезе оттам — рече Кели услужливо. — Виж, когато казах…
— Отваря ли се?
— Не. Надолу по коридора има балкон. Но хората ще те видят!
Морт не й обърна внимание, отвори вратата и изведе Бинки в коридора. Кели изтича след тях. Някаква прислужница се спря, поклони се и леко се намръщи, когато разумът й мъдро отхвърли вероятността да е видяла огромен кон, който се разхожда по килима.
Балконът гледаше към един от вътрешните дворове на двореца. Морт погледна през парапета и яхна Бинки.
— Пази се от дука — каза той. — Той стои зад всичко.
— Баща ми винаги ме предупреждаваше за него — каза принцесата. — Разполагам с дегустатор.
— Имаш нужда и от бодигард — каза Морт. — Трябва да тръгвам. Трябва да свърша някои важни неща. Сбогом — добави той с интонация, която се надяваше да говори за наранената му гордост.
— Ще те видя ли отново? — попита Кели. — Има много неща, които бих искала…
— Размисли и ще видиш, че това не е много добра идея — каза Морт надуто. Цъкна с език и Бинки скокна във въздуха, прескочи парапета, и препусна през синьото утринно небе.
— Исках да ти благодаря! — извика Кели подире му.
Прислужницата, която не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред и която я бе последвала, попита:
— Добре ли сте, гос’арке?
Кели я погледна отнесено.
— Какво? — рязко попита тя.
— Чудех се само… дали всичко е наред?
Кели отпусна рамене.
— Не — каза тя. — Нищо не е наред. В стаята ми има мъртъв убиец. Бихте ли се погрижили за това?
— И… — тя вдигна ръка, — не искам да слушам: „Мъртъв, гос’арке?“ или „Убиец, гос’арке?“, нито писъци, нито нищо, а искам да се погрижите за това. Тихо и без шум. Мисля, че имам главоболие. Затова най-добре само кимни.
Прислужницата кимна, поклони се несигурно и отстъпи заднешком.
Морт не помнеше как се прибра. Небето просто се промени от ледено синьо в мрачно сиво, когато Бинки се плъзна в бездната между измеренията. Той не се приземи на черната земя в двора на Смърт, тя просто се оказа там, под копитата му, сякаш някой самолетоносач плавно бе маневрирал под изтребителя, за да спести на пилота всички трудности по кацането.
Огромният кон изприпка до обора и застана пред двойната врата като размахваше опашка. Морт се спусна от седлото и се втурна към къщата.
Спря се, хукна обратно, напълни яслите със сено, после хукна пак към къщата, спря се, измърмори нещо, хукна обратно, избърса коня и провери кофата с вода, и пак хукна към къщата, после пак хукна обратно, грабна чула от куката на стената и покри с него коня. Бинки важно го побутна с глава.
Като че ли къщата беше празна, когато Морт се шмугна през задната врата и се отправи към библиотеката, където дори и по това време на нощта въздухът сякаш беше направен от сух, горещ прах. Стори му се цяла вечност, докато открие биографията на Принцеса Кели, но в крайна сметка успя. Представляваше отчайващо тънка книжка, разположена на един от най-горните рафтове, достъпът до който бе възможен единствено с библиотечната стълба — паянтова конструкция на колела, която силно приличаше на древните обсадни машини.
С треперещи пръсти той отвори на последната страница и изстена.
„Убийството на петнайсетгодишната принцеса“ — прочете той — „бе последвано от обединяването на Сто Лат със Сто Хелит и, косвено, с упадъка на градовете държави от централната равнина, а така също и с разцвета на…“