Продължи да чете, неспособен да спре. Отвреме навреме пак простенваше.
Най-накрая върна книгата на мястото й, подвоуми се малко, след което я набута зад няколко други. Докато слизаше надолу по стълбата, той продължаваше осезаемо да усеща присъствието й и да чува виковете й, уличаващи го пред света, че тя все пак съществува.
Трансокеанските лайнери на Диска бяха малко. Никой капитан не обичаше да рискува с пътуване, което губи от полезрението си бреговата ивица. Твърде печален беше фактът, че корабите, които в далечината изглеждаха така сякаш преминават отвъд края на света, всъщност не изчезват зад хоризонта, а наистина просто изпадат от ръба му.
Кажи-речи всяко едно поколение раждаше по няколко ентусиазирани изследователи, които се усъмняваха в правилността на горното твърдение и предприемаха експедиции с цел оборването му. Странно, но нито един от тях не се беше завърнал, за да оповести резултатите от изследванията им.
Затова за Морт, следващата аналогия щеше да бъде напълно безсмислена.
Той се чувстваше като корабокрушенец от „Титаник“, но в последния момент са го спасили. На „Луситания“.
Чувстваше се така, сякаш без да се замисли е хвърлил снежна топка в неподходящ момент, а сега наблюдава как последвалата лавина помита три планински курорта.
Чувстваше как край него историята се разплита.
Чувстваше, че има спешна нужда от някой, с когото да поговори.
Това ще рече или Албърт, или Изабел, защото след такава дълга нощ и през ум не искаше да му мине мисълта да обяснява всичко това на малките, сини карфички. В редките случаи, когато Изабел благоволеше да отправи поглед към него, тя даваше ясно да се разбере, че единствената разлика между Морт и някоя умряла жаба е цветът. Колкото до Албърт…
Е, наистина, не най-добрият изповедник, но при липсата на друг и той ставаше.
Морт се смъкна по стълбата и си проправя обратно път през рафтовете с книги. Няколко часа сън — това също не бе лоша идея.
И тогава той чу въздишка, изтопуркаха крака, и някой затръшна врата. Когато надникна зад най-близкия рафт, там нямаше нищо, освен един висок стол и няколко книги на него. Взе една, погледна името и зачете няколко страници. До нея лежеше мокра, дантелена кърпичка.
Морт се събуди късно и забърза към кухнята, като всеки момент очакваше строгия неодобрителен глас. Нищо не се случи.
Албърт стоеше до каменното кухненско корито и замислено гледаше мазнината в олющения си тиган, най-вероятно колебаейки се дали да я смени или да я използва още една година. Обърна се, щом Морт се настани на стола.
— Май нощес много си се трудил — рече той. — Чух как тършуваше из къщата до никое време. Сега, мога да ти опържа яйце. Или искаш попара.
— Яйце, ако обичаш — каза Морт. Той така и не събра кураж да опита попарата на Албърт, която водеше свой собствен живот на дъното на тенджерата си и ядеше лъжици.
— Господарят иска да те види след това — добави Албърт, — но каза да не бързаш.
— Ох! — Морт заби поглед в масата. — Каза ли нещо друго?
— Каза, че не е имал свободна вечер от хилядолетия — рече Албърт. — Тананикаше си. Това хич не ми харесва. Никога не съм го виждал такъв.
— О! — Морт се престраши и попита: — Албърт, отдавна ли си тук?
Албърт го погледна над очилата.
— Може би — рече той. — Трудно се следи времето, дето тече навън, момче. Тук съм точно откакто умря старият крал.
— Кой крал, Албърт?
— Артороло, май така се казваше. Нисък и дебел. С писклив гласец. Само веднъж съм го виждал.
— Това къде е било?
— В Анкх, разбира се.
— Какво? — каза Морт. — В Анкх-Морпорк няма крале и това всеки го знае!
— Е, беше малко отдавна — рече Албърт. Той си сипа чаша чай от личния чайник на Смърт и седна, със замечтан поглед в гурелясалите си очи. Морт чакаше нетърпеливо.
— А в ония години, кралете беха крале, истински крале, не като днешните. Беха си направо монарси — продължи Албърт, като внимателно си отсипа малко чай в чинийката и превзето започна да му вее с единия край на шала си. — Искам да кажа, беха мъдри, беха справедливи, е, поне сравнително мъдри. И ако требваше да ти отсекат главата, много-много не му мислеха — добави той, с явно одобрение. — И кралиците всичките беха високи и бледи и носеха онези, качулестите си каски…
— Забрадки с воали?
— Да де, тех, и принцесите беха толкоз красиви, колкото е дълъг денят, и благородни беха, че можеха да грахат през цела дузина матраци…