— Какво?
Албърт се поколеба.
— Или нещо подобно, във всеки случай — каза примирително. — И имаше балове, и турнири, и екзекуции. Страхотни години. — Усмихна се замечтано на спомените си.
— А не като днешната работа — рече той, като с нежелание се откъсна от унеса си.
— Албърт, имал ли си и друго име? — попита Морт. Но кратката магия вече се бе развалила и старецът повече не искаше да се размеква.
— А… а, сещам се — сряза го той, — взимаш името на Албърт, и хайде веднага в библиотеката да му четеш биографията, нали? Ще има да ровиш и да чоплиш. Знам те аз, дето се промъкваш там по никое време и четеш за живота на младите дамички…
Явно тръбачите на гузна съвест бяха надули очуканите си тромпети някъде дълбоко в погледа на Морт, защото Албърт се изкикоти кресливо и го смушка с костеливия си пръст.
— Поне ги поставяй там, отдето си ги взел — рече той, — а не старият Албърт да върви по петите ти и да ги прибира. Както и да е, не е хубаво, дето оглеждаш бедните мъртви хорица. Сигурно то ти замъглява погледа.
— Ама аз само… — започна Морт, после си спомни мократа копринена кърпичка в джоба си, и млъкна.
Остави Албърт да си мърмори и да мие чиниите, а той се вмъкна в библиотеката. Бледа слънчева светлина се процеждаше през високите прозорци и леко и бавно променяше кориците на търпеливите, древни томове. От време на време някоя прашинка улавяше светлината, пресичайки златистите потоци и засияваше като миниатюрна супернова.
Морт знаеше, че напрегне ли слух ще дочуе и тихото, като на мушички стържене на книгите, които се пишеха сами.
Някога от това биха го побили тръпки. Сега то му действаше… успокояващо. Това бе знак, че вселената работи нормално. Съвестта му, която само си търсеше повод, весело му напомни, че, е, добре, тя може и да си работи нормално, но определено не върви в правилната посока.
Проправи си път през лабиринта от рафтове до загадъчната купчина книги, но откри че нея вече я няма. Албърт не бе излизал от кухнята, а Морт никога не беше виждал Смърт да влиза в библиотеката. Тогава, какво търсеше там Изабел?
Вдигна поглед нагоре към стената от книги и стомахът му се сви при мисълта за това, което започваше да става…
Няма как. Трябваше да разкаже на някого.
Междувременно, Кели също имаше проблеми.
Това беше, защото причинността притежаваше невероятно огромно количество инерция. Погрешният удар на Морт, воден от гняв, отчаяние и начеваща любов, я беше запратил в абсолютно погрешна посока, но тя още не беше забелязала. Той беше настъпил опашката на динозавъра, но щеше да мине известно време преди другият край да се усети и да извика „Ууух“.
С други думи, вселената знаеше, че Кели е мъртва и, следователно, остана адски учудена, когато откри, че тя още не е престанала да диша и да мърда.
Демонстрираше това по хиляди малки начини. Придворните, които на сутринта й хвърляха скрити, любопитни погледи, за нищо на света не биха могли да кажат защо появяването й ги кара да се чувстват необяснимо неловко. За тяхно страхотно неудобство и за нейно раздразнение, те откриваха, че не й обръщат никакво внимание или пък в нейно присъствие разговарят с приглушени гласове.
Управителят на двореца откри, че е разпоредил кралският флаг да се вее наполовина спуснат, но впоследствие за нищо на света не можеше да обясни защо. Той изпадна в леко нервно неразположение и внимателно го съпроводиха до спалнята му, защото — без никаква видима причина — бе поръчал хиляда метра черен креп.
Скоро целият дворец беше обхванат от това тягостно, неестествено чувство. Главният кочияш нареди да изкарат отново кралската катафалка и да я излъскат, след което се изправи насред конюшнята и се разплака в гюдерията си, защото не можа да си спомни защо го е направил. Прислугата стъпваше тихо по коридорите. Готвачът трябваше да се пребори с непреодолимото си желание да приготви лек банкетен обяд от студени меса. Кучетата почваха да вият, после спираха и се чувстваха глупаво. Двата черни жребеца, които по традиция теглеха погребалната катафалка на Сто Лат, се изнервиха в конюшнята и стъпкаха почти до смърт един нещастен коняр.
В замъка си в Сто Хелит дукът напразно чакаше вестоносец, който всъщност потегли, но спря насред път и не можа да си спомни какво точно трябва да направи.
А през всичко това Кели се движеше като съвсем плътен и все по-раздразнен дух.
На обяд нещата станаха нетърпими. Тя влезе в голямата зала и установи, че пред кралското кресло не са наредени прибори. С висок и ясен глас тя нареди на иконома и този пропуск беше отстранен, но след това пред погледа й прибраха блюдата, преди още да успее да ги докосне с вилицата. Онемяла и невярваща на очите си, тя видя как внесоха виното и сипаха първо на не на кой да е, а на Началника на Личния Клозет.