Не подобаваше на кралските особи да правят това, но тя протегна крак и спъна келнера. Той се препъна, тегли една през зъби и се просна по корем на плочките.
Тя се обърна на другата страна и извика в ухото на Дворцовия Килерджия:
— Виждаш ли ме бе, човече? Защо трябва да се мъчим със студена шунка и свинско?
Той се обърна, прекъсвайки приглушения си разговор с Дамата от Малката Шестоъгълна Стая в Северната Кула, изгледа я продължително, при което шокът му отстъпи място на един вид нефокусирано объркване, и каза:
— Ами, да… аз бих… а… а…
— Ваше Кралско Височество — подсказа му Кели.
— Но… да… Височество — смотолеви той. Последва тежка пауза.
После, сякаш батериите му отново включиха, той й обърна гръб и поднови разговора си.
За един миг Кели остана парализирана, побеляла от гняв и изненада, после блъсна стола назад и изфуча бясна към покоите си. Няколко прислужници, които бързо допушваха една обща цигара в коридора пред вратата, бяха пометени от нещо, което не можаха да видят съвсем ясно.
Кели се втурна в стаята си и задърпа шнура, който би трябвало да изстреля на бегом при нея дежурната прислужница от стаята в края на коридора. Известно време нищо не се случи, и тогава, най-накрая вратата бавно се отвори и едно лице се втренчи в нея.
Този път, обаче, Кели разпозна погледа и вече беше подготвена за него. Сграбчи прислужницата за раменете, вмъкна я буквално в стаята и затръшна вратата след нея. Докато уплашената жена още се озърташе и зяпаше навсякъде, освен в Кели, разбира се, тя я раздруса и й зашлеви една звънка плесница по бузата.
— Усети ли това? Усети ли го? — изкрещя тя.
— Но… Вие… аз… — изскимтя прислужницата, отстъпвайки назад, докато краката й не се удариха в леглото и тя тежко седна на него.
— Погледни ме! Гледай в мен, когато ти говоря! — крещеше Кели и се приближаваше към нея. — Виждаш ме, нали? Кажи, че ме виждаш, или ще заповядам да те обезглавят!
Прислужницата погледна в ужасените й очи.
— Аз Ви виждам — каза тя, — само че…
— Само че какво? Какво само че?
— Нали Вие сте… чух че сте… аз си мислех, че…
— Какво си мислеше? — сряза я Кели. Тя вече не крещеше. Думите й излизаха като нажежени до бяло удари с камшик.
Прислужницата се свлече в хълцаща и подсмърчаща купчина. Кели остана права за момент, като потропваше с крак, после внимателно раздруса жената.
— Има ли магьосник в града? — попита тя. — Гледай в мен, в мен. Има, нали има? Вие, момичетата, винаги гледате да се измъкнете тайничко и да си поговорите с някой магьосник, нали! Къде живее той?
Жената обърна омазаното си със сълзи лице към нея, като се мъчеше да се пребори с инстинкта, който й говореше, че принцесата не съществува.
— Ъъ… магьосник, да… Катуел, на Уол Стрийт…
Устните на Кели се свиха в тънка усмивка. Зачуди се къде ли са й сложили наметалото, но практичният разум й подсказа, че ще е сто пъти по-лесно сама да си го потърси, вместо да се опитва да демонстрира присъствието си пред прислугата. Изчака, втренчена в нея, докато жената престане да плаче, огледа се наоколо, леко озадачена, и бързо излезе от стаята.
Забравила ме е вече, помисли си тя. Вгледа се в ръцете си. Изглеждаха съвсем като живи.
Трябва да беше магия.
Влезе в гардеробното си помещение и затършува из няколко гардероба, докато не откри една черна пелерина с качулка. Навлече я бързо и побягна навън през коридора и по стълбището за слугите.
От малка не беше минавала оттам. Тук бе светът на праните чаршафи, голите подове и тъпите келнери. Миришеше на леко плесенясали корички хляб.
Кели се движеше като земен дух през него. Тя естествено знаеше къде се намира слугинското крило в двореца, така както хората знаят нещо някъде в съзнанието си за сифоните или отходните канали, и беше почти готова да приеме, че, макар всички прислужници да изглеждаха досущ еднакви, те сигурно имаха някакви отличителни белези, по които най-скъпите и най-близките им хора ги разпознаваха. Но не бе подготвена да види гледки като Могхедрон — церемониалмайстора по вината, когото винаги досега бе виждала само по служба, когато той се движеше из трапезарията подобно на галеон с издути платна, а не да седи в килера си с бутилки, разгърден и да пуши лула.
Няколко кикотещи се слугинчета профучаха край нея без да я погледнат дори. Тя продължи бързо нататък, като по някакъв странен начин си даде сметка, че нарушава територията на собствения си замък.
А това, тя вече ясно го разбираше, беше така, защото това вече не беше нейният замък. Шумният свят наоколо, с изпускащото пара пране и хладните изби, беше един отделен свят. Тя не го притежаваше. Може би той притежаваше нея.