Тя си взе един кокоши крак от масата в голямата кухня — пещера, натъпкана с толкова много тенджери, които на светлината от огньовете й, лъщяха като гърбовете на костенурки, и почувства неизпитваната досега тръпка на кражбата. Кражба! В собствения й дворец! А готвачът гледаше право през нея, с очи, блестящи като желирана шунка.
Кели прекоси конските обори и излезе през задната порта, покрай няколко часови, строгите погледи на които изобщо не я забелязаха.
Вън по улиците не беше така тягостно, но тя продължаваше да се чувства странно разголена. Смазваше я — да се движи сред хора, всеки от които бързаше по свои си задачи, без да си направи труда да обърне внимание на нея самата, особено когато целият й досегашен житейски опит се заключаваше в това, че светът се върти около нея. Пешеходци се блъскаха в нея и отскачаха, като се чудеха за миг какво ли беше това, в което са се ударили, а на няколко пъти тя трябваше да отскача дори и от пътя на колите и каретите.
Пилешката кълка не можа да запълни празнината от пропуснатия обяд и тя задигна няколко ябълки от една сергия, като отбеляза наум да накара Кралския Управител да научи цената на ябълките и да изпрати парите на човека от сергията.
Раздърпана, мърлява и леко миришеща на конски лайна, най-сетне тя стигна до вратата на Катуел. Чукчето я позатрудни. От досегашния си опит тя знаеше, че вратите сами се отварят; за това си имаше специални хора и то беше тяхна грижа.
Беше толкова объркана, че дори не забеляза, че чукчето й намига.
Опита отново и й се стори, че чува далечен трясък. След известно време вратата се открехна на няколко сантиметра и тя зърна едно кръгло, смутено лице, увенчано с къдрава коса. Десният й крак я изненада като много интелигентно се озова в цепнатината.
— Настоявам да видя магьосник — заяви тя. — Ако обичате, пуснете ме незабавно да вляза.
— Той е доста зает в момента — каза лицето. — Вие за любовната отвара ли бяхте?
— Каква?
— Аз имам… имаме нещо специално от мехлема „Пазител на Страстите“ на Катуел — каза лицето и й намигна обезпокоително. — Има грижата вие да си поживеете на воля, като гарантира никаква реколта. Ако разбирате, какво искам да кажа.
Кели озапти езика си.
— Не — хладнокръвно излъга тя. — Не разбирам.
— Противомехлем? Девича пречка? Капки Белладона?
— Настоявам…
— Съжалявам, затворено е — каза лицето и тресна вратата. Кели успя да си измъкне крака тъкмо навреме.
Промърмори нещо, което би удивило и шокирало частните й учители, и потропа на дървенията.
Изведнъж барабаненето на пръстите й се забави, щом я осени една мисъл.
Той я беше видял! Беше я чул!
Затропа по вратата с подновена сила и закрещя с цялата мощ на белите си дробове.
Един глас досами ухото й каза:
— Няма да фтане. Голям финат е.
Много бавно тя се огледа и срещна наглия поглед на чукчето. То залюля метални вежди срещу нея и заговори неясно през пръстена си от ковано желязо.
— Аз съм Принцеса Кели, наследница на трона на Сто Лат — надменно каза тя, като продължаваше да натиска надолу капака на ужаса си. — И не разговарям с обзавеждането по вратите.
— Фобре, аф пък фъм фамо едно чукче и мога да фи гофоря, ф когото фи поискам — любезно каза чукчето. — А и мога да фти кажа, фе гофподарят има труден ден и не фелае да го бефпокоят. Но би могла да ифполффаш фълшебната фумичка — добави той. — Ако я кафе хубафа жена, от офем пъти дефет фърши работа.
— Вълшебна дума ли? Каква е вълшебната дума?
Чукчето изсумтя осезаемо.
— Нифто ли не фа те научили, гофпожице?
Тя се изправи в цял ръст, което честно казано не си заслужаваше усилието. Чувстваше, че и нейният ден не беше лек. Баща й лично беше екзекутирал сто вражески войника в битка. Тя беше длъжна да съумее да се справи с едно чукче на врата.
— Аз съм образована — информира го тя с ледена точност, — от някои от най-добрите учени в тази страна.
Чукчето явно хич не се впечатли.
— Ако фе не фа те научили на фълшебната думичка — спокойно произнесе то, — фначи хич не са били толкова добри.
Кели посегна, сграбчи тежкия пръстен и задумка с него по вратата. Чукчето й се ухили похотливо.
— Бий ме фдраво — изфъфли то. — Тофно така обичам!
— Ти си отвратителен!
— Фда. Ооо! Тофа беше хубафо, направи го пак…
Вратата се открехна леко. Тя зърна сянка от къдрава коса.
— Госпожо, казах ви, че не…
Кели се предаде.
— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Моля ви!