Но Морт просто продължи да сочи и каза с треперещ глас:
— Не я ли виждате? Идва през стената! Идва право през стената!
— Много неща минават през стената след като опиташ за пръв път от боята. Обикновено са едни такива зелени, космати неща.
— Но това е мъглата! Не я ли чувате ли как цвърчи?
— Мъгла, дето цвърчи, така ли? — Кръчмарят погледна към стената, която си беше абсолютно празна и незагадъчна, ако не се броят няколкото паяжини. Настойчивостта в гласа на Морт го обезпокои. Той би предпочел обикновените люспести чудовища. С тях човек беше наясно.
— Идва точно през стаята? Не я ли усещате?
Клиентите се спогледаха. Морт ги караше да се чувстват неудобно. Един-двама от тях по-късно си признаха, че наистина са почувствали нещо, по-скоро като ледено пощипване, но то би могло да е и стомашно разстройство.
Морт отстъпи назад и после се вкопчи в бара. Потрепери за един миг.
— Виж какво — рече кръчмарят, — майтапът си е майтап, но…
— Ти имаше зелена риза преди!
Кръчмарят погледна надолу. В гласа му имаше нотка на ужас.
— Преди какво? — с треперещ глас попита той. За негово удивление, и преди ръката му да успее да завърши скритото си движение до дебелата тояга, Морт се хвърли през бара и го сграбчи за престилката.
— Ти имаш зелена риза, нали така? — попита той. — Видях я, имаше малки жълти копчета!
— Ами, да. Имам две ризи. — Кръчмарят се опита да се поизправи малко. — Аз съм заможен човек — добави той. — Просто днес не я облякох. — Хич и не искаше да знае откъде Морт е научил за копчетата.
Морт го пусна и се завъртя.
— Всички те седят на различни места! Къде с човекът, който седеше до огъня? Всичко се е променило!
Той изтича през вратата и отвън се чу приглушен вик. Втурна се назад с подивели очи и се изправи срещу ужасената тълпа.
— Кой промени табелата? Някой с променил табелата!
Кръчмарят нервно прокара език по устните си.
— Имаш предвид след като умря старият цар ли? — попита той.
Погледът на Морт го смрази — очите на момчето представляваха две черни езера ужас.
— Името, искам да кажа!
— Ами ние… то винаги си е било същото име — каза мъжът, като отчаяно търсеше с поглед подкрепа у клиентите си. — Не е ли така, момчета? „Главата на Дука“.
Последва едва промърморен хор в знак на съгласие.
Морт се вгледа във всеки един от тях, като видимо трепереше. После се обърна и отново изтича навън.
Слушателите чуха конски тропот в двора, който ставаше все по-слаб и после изчезна напълно, точно като че ли кон е напуснал лицето на земята.
В кръчмата не се чуваше никакъв звук. Хората се опитваха да избягват погледите си. Никой не искаше да е първият, който ще признае, че е видял това, което си мислеше, че току-що е видял.
Така че, на кръчмаря му остана да обиколи с несигурна крачка стаята, да се пресегне и да прокара пръсти по познатата, успокояващо дървена повърхност на вратата. Беше стабилна, здрава — всичко онова, което трябва да бъде една врата.
Всички бяха видели Морт да пробягва през нея три пъти. Той просто не я беше отварял.
Бинки се мъчеше да набере височина, като се издигаше почти вертикално, а копитата му биеха въздуха и дъхът му се виеше далеч назад като следа от самолет. Морт се държеше за него с колене и ръце, и главно със силата на волята си, заровил лице в гривата на коня. Той не погледна надолу, докато въздухът около него не стана студен и тънък като пържолата в приют за бедни.
Над главата му Светлините на Центъра проблясваха безмълвно на зимното небе. Долу…
… обърната наопаки чаена чинийка, широка цели мили, сребърна на звездната светлина. Виждаше светлини през нея. Облаци се носеха през нея.
Не. Той се вгледа внимателно. Облаци със сигурност се вливаха в нея, облаци имаше и в нея, но облаците вътре бяха по-тънки и се движеха в малко по-различна посока и всъщност, като че ли нямаха нищо общо с облаците отвън. Имаше и нещо друго… о, да, Светлините на Центъра. Те придаваха на нощта отвън призрачното полукълбо лек зелен отенък, но под купола от него нямаше и следа.
Беше все едно гледаш част от някакъв друг свят, почти идентичен, който е бил присаден на Диска. Там вътре, времето беше малко по-различно и тази вечер Светлините нямаше да се покажат.
А Дискът го отхвърляше, обграждаше го и го блъскаше назад в небитието. Оттук, отгоре, Морт не можеше да го види как става все по-малък, но с крайчеца на съзнанието си той чуваше хищното цвърчене на нещото, докато то вършееше по земята и връщаше нещата такива, каквито трябва да бъдат. Реалността оздравяваше.
Морт знаеше, без дори да е необходимо да се замисля за това, кой е в центъра на купола. Дори оттук беше очевидно, че той е здраво центриран в Сто Лат.