— Не съм съвсем сигурен — рече той. — Ще бъде интересно за гледане. Но, страхувам се, не отвътре. Това, което мисля, че ще се случи, е, че последната седмица никога няма да е съществувала.
— И тя внезапно ще умре?
— Ти не разбираш. Ще е умряла от една седмица. Всичко това… — той махна неопределено с ръце из въздуха, — няма да се е случило. Убиецът ще си е свършил работата. Ти ще си свършил твоята. Историята ще се излекува. Всичко ще бъде наред. От гледна точка на Историята, де. Наистина друга не съществува.
Морт се загледа през тясното прозорче. Виждаше през вътрешния двор, чак до светещите улици отвън, където един портрет на принцесата се усмихваше към небето.
— Разкажи ми за картините — каза той. — Това ми прилича на нещо магьосническо.
— Не съм сигурен дали действа. Нали разбираш, хората започнаха да се тревожат, а не знаеха защо, и това влоши нещата още повече. Съзнанието им беше в една реалност, а телата им — в друга. Много неприятно. Не можаха да свикнат с мисълта, че тя още е жива. Помислих си, че картините могат да помогнат, но, как да ти кажа, хората просто не виждат това, което съзнанието им казва, че не е там.
— Знаех си аз — горчиво каза Морт.
— Изкарвах градските глашатаи навън през деня — продължи Катуел. — Мислех си, че ако мога да накарам хората да повярват в нея, тази нова реалност би могла да стане истинска.
— Ммммм? — рече Морт. — Той се извърна от прозореца. — Какво искаш да кажеш?
— Ами, как да ти кажа… реших, че ако достатъчно хора повярват в нея, те биха могли да променят действителността. Това важи за боговете. Ако хората престанат да вярват в някой бог, той умира. Ако много хора вярват в него, той става по-силен.
— Това не го знаех. Аз си мислех, че боговете са просто богове.
— Те не обичат да се говори за това — рече Катуел, докато прехвърляше купчината книги и пергаменти върху работната си маса.
— Е, това може да важи за боговете, защото те са специални — каза Морт. — Хората са… по-плътни. Не би могло да стане с хората.
— Това не е вярно. Да предположим, че ти излезеш оттук и тръгнеш из двореца. Някой от стражите сигурно ще те види, ще помисли, че си крадец и ще стреля с арбалета си срещу теб. Искам да кажа, в неговата реалност ти ще бъдеш крадец. Няма да е вярно наистина, но ти ще си мъртъв също както, ако беше вярно. Вярата е могъщо средство. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Погледни тук.
Той измъкна една книга от боклуците пред себе си и я отвори на парчето бекон, което беше използвал, за да отбележи докъде е стигнал. Морт погледна през рамото му и се начумери срещу усуканото магическо писмо. То се местеше из страницата, виеше си и се гърчеше от усилието да не бъде прочетено от немагьосник, и обшият ефект не беше приятен.
— Какво е това? — попита той.
— Това е Книгата на Магията на Алберто Малик — Магът — рече магьосникът, — един вид книга по магическа теория. Не е хубаво да се вглеждаш много в думите, те се съпротивляват. Виж, тука пише, че…
Устните му се задвижиха безшумно. Малки капчици пот изскочиха на челото му и решиха да се съберат заедно и да слязат да видят какво прави носът му. Очите му се насълзиха.
Някои хора обичат да се оттеглят на спокойствие с някоя хубава книга. Никой, който притежава пълния комплект здрав разум, няма да иска да се отдаде на някоя книга по магия, тъй като дори и отделните думи си имат техен собствен отмъстителен живот и да ги прочетеш, казано накратко, е един вид умствена канадска борба. Много млади магьосници са опитвали да прочетат някоя магическа книга, която е твърде силна за тях, и хората, чули писъците, са откривали само островърхите им обувки и класическата струйка дим, излизаща от тях, както и една книга, която е може би съвсем малко по-дебела. На книжните плъхове, които обичат да се ровят из магическите библиотеки могат да се случат такива неща, в сравнение с които това някое и друго чудовище с пипала от Подземните Измерения да ти изскубне лицето, изглежда просто един лек масаж.
За щастие Катуел имаше цензурирано издание, като някои от по-тежките страници бяха затегнати със скоби (макар че в някои тихи нощи той чуваше прикованите думи да скърцат сърдито в затвора си, като паяк, затворен в кибритена кутия; всеки, който някога е сядал до някой с уокмен на ушите, би могъл да си представи точно какъв звук издаваха те).
— Това е — рече Катуел. — Тук се казва, че дори и боговете…
— Виждал съм го и по-рано!
— Какво?
Морт посочи с треперещ пръст към книгата.
— Него!
Катуел го изгледа странно и обърна на лявата страница. Там имаше рисунка на възрастен магьосник с книга и свещ в ръка в позата на почти пределно достойнство.