Всъщност, около двеста от гостите на Патриция сега се клатушкаха залитайки и си пробиваха път в Змийския Танц, странен Морпоркски народен танц, който се състоеше в това да се напиеш порядъчно, да се хванеш за кръста на човека пред теб, след което да се препъваш с гръмогласен кикот на дълго влакче, което се виеше през възможно най-много стаи, за предпочитане такива, в които има чупливи неща, като неопределено риташ с единия крак в такт с останалите, или поне в някой друг такт. Този танц продължаваше вече половин час и се беше извил през всяка една стая в двореца, като по пътя си беше помел два трола, готвача, главният палач на Патриция, трима келнери, един крадец, който случайно минаваше оттам, и едно малко домашно блатно драконче.
Някъде около средата на танца се намираше дебелият Лорд Родли от Куирм, наследник на митичните имения на Куирм, който сега се занимаваше с тънките пръсти, сграбчили го през кръста. Под алкохолната баня мозъкът му не преставаше да се опитва да привлече вниманието му.
— Казвам ти — извика той през рамо, докато за десети лудешки път се клатеха през огромната кухня, — не толкова силно, моля те.
— УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ.
— Няма страшно, приятелче. Познавам ли те? — попита Лорд Родли и ритна енергично в основния такт.
— НЕ БИХ КАЗАЛ. КАЖЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ, КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ТОВА ЗАНИМАНИЕ?
— Какво? — извика Лорд Родли, над шума от някой, който беше ритнал вратата на някаква стъклена стая сред весели писъци.
— КАКВО Е ТОВА НЕЩО, КОЕТО ПРАВИМ? — попита гласът с ледниково търпение.
— Ти не си ли бил на купон преди? Внимавай със стъклата, между другото.
— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ИЗЛИЗАМ НАВЪН ТОЛКОВА, КОЛКОТО БИХ ИСКАЛ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ МИ ТОВА. ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА НЕЩО ОБЩО СЪС СЕКСА?
— Не, освен ако не спрем рязко, приятелче, ако разбираш какво имам предвид? — рече негова светлост и сръга невидимия си приятел с лакът.
— Ох! — рече той. Трясък някъде пред тях ознаменува края на студения бюфет.
— НЕ.
— Какво?
— НЕ РАЗБИРАМ КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД.
— Внимавай с крема ей там, хлъзгав е… виж какво, това е просто танц, ясно? Правиш го за кеф.
— КЕФ.
— Точно така. Дала, дала, да… ритник! — Последва осезаемо мълчание.
— КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?
— Не, кеф не е никой, кеф е това, което изпитваш.
— НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ?
— Мислех си, че да — неуверено рече негова светлост. Гласът в ухото му го тревожеше неопределено — той като че ли пристигаше директно в мозъка му.
— КАКВО Е ТОВА КЕФ?
— Ето това!
— ДА РИТНЕШ ЯРОСТНО Е КЕФ?
— Е, част от него. Ритай!
— ДА СЛУШАШ СИЛНА МУЗИКА В ГОРЕЩИ СТАИ Е КЕФ?
— Може би.
— В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ТОЗИ КЕФ?
— Ами, той… слушай, или ти е кеф, или не ти е, няма нужда да ме питаш, просто си го знаеш, ясно? Как влезе тук, между другото? — добави той. — Ти приятел ли си на Патриция?
— НЕКА ДА ПРИЕМЕМ, ЧЕ ТОЙ МИ СЪЗДАВА РАБОТА. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ БИЛО РЕДНО ДА НАУЧА НЕЩО ЗА ЧОВЕШКИТЕ РАЗВЛЕЧЕНИЯ.
— Звучи така, сякаш дълъг път те чака.
— ЗНАМ. МОЛЯ ДА ИЗВИНИТЕ ОКАЯНОТО МИ НЕВЕЖЕСТВО. САМО ИСКАМ ДА РАЗБЕРА. ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА, МОЛЯ ВИ… ТЕ ИЗПИТВАТ КЕФ?
— Да.
— ТОГАВА ТОВА Е ЧУДЕН КЕФ.
— Радвам се, че се разбрахме за това. Внимавай със стола — сряза го Лорд Родли, на когото сега хич не му беше кеф и който се чувстваше неприятно изтрезнял.
Един глас зад гърба му каза тихо:
— ТОВА Е КЕФ. ДА ПИЕШ ПРЕКАЛЕНО Е КЕФ. НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ. ТОЙ ИЗПИТВА КЕФ. ТОВА Е НЯКАКЪВ КЕФ:
— КАКЪВ КЕФ.
Зад Смърт малкото домашно блатно драконче на Патриция се държеше мрачно за кокалестите хълбоци и си мислеше: стражи или не, следващия път, когато минем покрай отворен прозорец, ще избягам като попарен.
Кели скочи в леглото.
— Да не си направил и крачка повече! — каза тя. — Стража!
— Не можахме да го спрем — каза първият страж, като подаде срамежливо глава през рамката на вратата.
— Той просто се втурна вътре… — каза вторият страж, от другата страна на вратата.
— А магьосникът каза, че всичко е наред, и ни казаха, че всички трябва да го слушат, защото…
— Добре, добре. Тука човек могат да го убият — сприхаво рече Кели и остави арбалета обратно на масичката до леглото си, без, за жалост, да пусне предпазителя.