Чу се щракване, изпукването на сухожилие о метал, свистене на въздух, пъшкане. Пъшкането дойде от Катуел. Морт се завъртя към него.
— Добре ли си? — попита той. — Удари ли те?
— Не — отвърна магьосникът, едва-едва. — Не, не можа. Как се чувстваш?
— Малко изморен. Защо?
— О, нищо. Нищо. Никакви течения никъде? Никакви леки изтичащи чувства?
— Не. Защо?
— О, нищо, нищо.
Катуел се обърна и огледа щателно стената зад Морт.
— На мъртвите не им ли е позволено малко спокойствие? — горчиво попита Кели. — Аз пък си мислех, че единственото нещо, за което можеш да бъдеш сигурен, когато умреш, е спокойният сън през нощта. — Тя изглеждаше така, сякаш е плакала. С проницателност, която го изненада, Морт осъзна, че тя знае това и че то я ядосва даже още повече от преди.
— Това не е справедливо наистина — рече той. — Аз дойдох да помогна. Не е ли така, Катуел?
— Хмм? — рече Катуел, който беше открил стрелата от арбалета, забита в мазилката, и я разглеждаше с дълбоко подозрение. — О, да. Наистина. Няма да стане, обаче. Извинете, случайно някой да има някакъв канап?
— Помощ? — отяде се Кели. — Помощ? Ако не беше ти…
— Вече щеше да си мъртва — рече Морт. Тя го погледна с отворена уста.
— Не бих могла да знам за това, обаче — каза тя. — Това е най-лошото.
— Мисля, че вие двамата е най-добре да си вървите — обърна се Катуел към стражите, които се опитваха да бъдат незабележими. — Но ще задържа това копие, ако обичаш. Благодаря ти.
— Чуй — рече Морт. — Отвън имам кон. Ще се изненадаш. Мога да те заведа навсякъде. Няма нужда да седиш тук и да чакаш.
— Ти не знаеш много за монархията, нали — отбеляза Кели.
— Хм. Не?
— Тя иска да каже, че е по-добре да си мъртва кралица в собствения си дворец, отколкото жив простосмъртен някъде другаде — каза Катуел, който беше забил копието до стрелата в стената и се опитваше да се прицели по него. — Както и да е, няма да стане. Куполът не е центриран върху двореца, а върху нея.
— Върху кого? — попита Кели. Гласът й би могъл да държи мляко цял месец студено.
— Върху Нейно Височество — автоматично каза Катуел, примижал по дължината на копието.
— Не го забравяй.
— Аз няма да го забравя, но не е в това работата — отвърна магьосникът. Той измъкна стрелата от мазилката и изпробва острието с пръст.
— Но ако останеш тук, ще умреш! — каза Морт.
— Тогава ще трябва да покажа на Диска как умира една кралица — рече Кели, с изражение толкова гордо, колкото беше възможно в розовата й плетена пижама.
Морт седна на крайчеца на леглото, хванал главата си в ръце.
— Знам как може да умре една кралица — промърмори той. — Умира точно като всички останали хора. А някои от нас биха предпочели да не го видят.
— Извинете, просто искам да погледна този арбалет — приказливо рече Катуел и се пресегна през тях. — Не ми обръщайте внимание.
— Ще ида гордо да срещна съдбата си — каза Кели, но в гласа й проблесна съвсем лека неувереност.
— Не, няма да го направиш. Искам да кажа, знам за какво говоря. Повярвай ми. В това няма нищо гордо. Просто умираш.
— Да, но въпросът е как го правиш. Аз ще умра величаво, като Кралица Езериел.
Морт сбърчи чело. За него историята беше затворена книга.
— Коя е тя?
— Живяла е в Клач, имала е много любовници и е седяла върху змия — каза Катуел, който навиваше арбалета.
— Тя е искала да го направи. Нейната любов е била отхвърлена!
— Единственото, което си спомням, е, че се е къпела в магарешко мляко. Смешна работа е това историята — умозрително рече Катуел. — Ставаш кралица, властваш трийсет години, създаваш закони, обявяваш войни на хората, а накрая единственото нещо, с което те запомнят, е, че си миришела на кисело мляко и че си била ухапана по…
— Тя е моя далечна роднина — сряза го Кели. — Няма да слушам такива неща.
— Вие двамата ще млъкнете ли и ще ме чуете ли! — извика Морт.
Тишината се спусна като покров.
После Катуел се прицели внимателно и застреля Морт в гърба.
Нощта взе най-ранните си жертви и продължи по-нататък. Дори и най-дивите купони бяха свършили, гостите залитаха обратно към леглата си, или във всеки случай, към нечии легла. Освободени от тези си спътници — обикновени делнични хорица, които се бяха отклонили от пътя си на миряни, истинските победители в нощта се залавяха за сериозното делово общуване на тъмнината.
То не се различаваше чак толкова много от дневния бизнес на Анкх-Морпорк, с изключение на това, че ножовете се вадеха по-често, а хората не се усмихваха толкова много.