— Нали няма да ми кажеш, че това е минало през мен? — отяде се той.
— Гледах много внимателно — каза Катуел.
— И аз я видях — рече Кели. — Беше ужасно. Излезе точно оттам, където ти е сърцето.
— И те видях да минаваш през каменна колона — каза Катуел.
— А пък аз те видях да яздиш през прозореца.
— Да, но това беше по работа — заяви Морт, като размаха ръце във въздуха. — Това не беше като всеки ден, беше различно. И…
Той млъкна.
— Начинът, по който ме гледате — рече той. — Те ме гледаха по същия начин в кръчмата онази вечер. Какво има?
— Ами… ти махна с ръка точно през подпората на кревата — слабо каза Кели.
Морт се вгледа в ръката си, после почука по дървото.
— Виждате ли? — попита той. — Твърдо. Твърда ръка, твърдо дърво.
— Ти каза, че хората те гледали в някаква кръчма? — рече Катуел. — Какво си направил там? През стената ли мина?
— Не! Искам да кажа, не, просто изпих онази напитка, мисля, че се казваше боя…
— Боя?
— Да. Има вкус на развалени ябълки. Човек би си помислил, че е някакъв вид отрова, по начина, по който ме гледаха.
— И колко изпи от нея? — попита Катуел.
— Една халба, може би, наистина не обърнах много внимание…
— А не знаеше ли, че боята е най-силното алкохолно питие оттук до Планините Рамтоп? — попита магьосникът.
— Не. Никой не ми каза — отвърна Морт. — Това какво общо има с…
— Не — каза Катуел, бавно. — Не си знаел. Хмм. Това говори нещо, нали?
— Това има ли нещо общо със спасяването на принцесата?
— Вероятно не. Но бих искал да си погледна книгите, обаче.
— В такъв случай не е важно — отсече Морт.
Той се обърна към Кели, която го гледаше с леки наченки на възхищение.
— Мисля, че мога да помогна — каза той. — Мисля, че мога да хвана могъща магия. Магията ще задържи купола, нали така, Катуел?
— Моята магия няма да може. Трябва да бъде доста силно нещо, а даже и тогава не съм сигурен. Реалността е по-жилава, отколкото…
— Аз ще тръгвам — каза Морт. — До утре — сбогом!
— То е утре — изтъкна Кели.
Морт леко изпусна въздуха.
— Добре, до довечера тогава — рече той, малко раздразнено, и добави: — Аз ще поемам!
— Какво ще поемеш?
— Така говорят героите — мило каза Катуел. — Той нищо не може да направи за това. — Морт се начумери срещу него, усмихна се храбро на Кели и излезе от стаята.
— Можеше да отвори вратата — рече тя, след като той вече си беше отишъл.
— Мисля, че беше малко притеснен — каза Катуел. — Всички минаваме през това.
— Какво, минаваме през нещата?
— Фигуративно казано. Във всеки случай, влизаме в тях.
— Ще поспя малко — каза Кели. — Дори и мъртвите имат нужда от малко почивка. Катуел, престани да си играеш с този арбалет, моля те. Сигурна съм, че не подобава на един магьосник да стои сам в будоара на дама.
— Хмм? Но аз не съм сам, нали така? Ти си тук.
— Точно това — каза тя, — е проблемът, нали?
— О. Да. Съжалявам. Хм. Ще те видя утре сутринта тогава.
— Лека нощ, Катуел. Затвори вратата след теб.
Слънцето се влачеше над хоризонта, твърдо решило да успее, и започна да се издига.
Но щеше да мине известно време преди бавната му светлина да се претърколи през спящия Диск, подкарала нощта пред себе си; така че нощните сенки все още владееха града.
Сега те се скупчиха около „Поправения Барабан“ на Улица Филигранна — най-първата сред градските кръчми. Тя се славеше не с бирата си, която приличаше на девича вода и имаше вкус на акумулаторна киселина, а с клиентелата си. Говореше се, че ако поседиш достатъчно дълго в „Барабана“, рано или късно, все някой от по-главните герои на Диска ще ти открадне коня.
Атмосферата вътре още беше оживена от приказките и натежала от пушека, макар че кръчмарят правеше всичките онези неща, които кръчмарите правят, когато мислят, че е време да затварят, като например загасването на някои от лампите, навиването на будилника, покриване на помпите с парцал, и, за всеки случай, проверка на местонахождението на кривака, с пирони, забити в него. Не че посетителите му обръщаха някакво внимание, разбира се. За по-голямата част от клиентелата на Диска дори и кривак, покрит с пирони, щеше да мине само за намек.
Но те бяха достатъчно наблюдателни, за да се разтревожат смътно от високата, тъмна фигура, изправена на бара, която кротко напредваше със съдържанието на питието си.
Самотните, заклети пиячи винаги създават едно умствено поле, което им осигурява абсолютна необезпокояваност, но конкретно този излъчваше някакъв вид фаталистично униние, което бавно опразваше бара.
Това не тревожеше бармана, тъй като самотната фигура беше заета с много скъп експеримент.