Всяко място за пиене из мултивселената си ги има — онези лавици със странно оформени, лепкави бутилки, които не само съдържат течности с екзотични имена, често пъти сини или зелени, но и разни остатъци, които бутилките с истинско пиене никога няма да паднат дотам, че да съдържат, като например цели плодове, клонки и, в някои крайности, малки удавени гущери. Никой не знае защо барманите ги събират толкова много, когато всички те имат вкус на захарен петмез, разтворен в терпентин. Предполага се, че си мечтаят за онзи ден, когато някой ще влезе от улицата неканен и ще си поръча чаша Прасковен Корнеш с Дъх на Джоджен, и как за една нощ кръчмата ще се превърне в Място За Знаменитости.
Непознатият напредваше по редицата.
— КАКВО Е ОНОВА ЗЕЛЕНОТО?
Кръчмарят се вгледа в етикета.
— Пише, че е Пъпешово Бренди — каза той със съмнение в гласа. — Пише, че е бутилирано от някакви монаси по много стара рецепта — добави.
— ЩЕ ГО ОПИТАМ.
Мъжът погледна настрани към празните чаши на тезгяха, някои от които още съдържаха парченца плодова салата, череши на клечка и малки хартиени чадъри.
— Сигурен ли сте, че вече не сте пили достатъчно? — попита той. Смътно го тревожеше това, че като че ли не можеше да различи лицето на непознатия.
Чашата, с напитка, която кристализираше навън по краищата й, изчезна в качулката и когато отново се появи, беше празна.
— НЕ. КАКВО Е ТОВА ЖЪЛТОТО С ОСИТЕ В НЕГО?
— Пише, че е Пролетен Ликьор. Да?
— ДА. И ПОСЛЕ СИНЬОТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ТОЧИЦИ.
— Ъ. „Старото Палто“?
— ДА. И ПОСЛЕ ВТОРИЯ РЕД.
— Кое от всичките имахте предвид?
— ВСИЧКИТЕ.
Непознатият стоеше щръкнал като дърво, а чашите, пълни със сироп и най-разнообразна растителност, изчезваха в качулката като на поточна линия.
Ето това е, мислеше си кръчмарят, това е стил, сега е моментът да си купя червено сако и може би малко фъстъци и краставички за тезгяха, ще сложа няколко огледала, ще сменя дървените трици. Той взе един прогизнал от бира парцал и тръкна ентусиазирано дървенията няколко пъти, като размаза капките от чашите с ликьора в петно с цветовете на дъгата, което пък свали лака. Последният от обичайните клиенти си сложи шапката и се запъти навън, като си мърмореше.
— НЕ ВИЖДАМ СМИСЪЛА — каза непознатият.
— Моля?
— КАКВО СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СЕ СЛУЧИ?
— Колко питиета изпихте?
— ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ.
— Тогава може да се очаква всичко — рече барманът и, тъй като си разбираше от работата и знаеше какво се очаква от него, когато хората пият сами по малките часове на нощта, започна да лъска една чаша с парцала за помията и рече: — Твоята госпожа те е изхвърлила, нали?
— МОЛЯ?
— Удавяш мъката, а?
— АЗ НЯМАМ МЪКА.
— Не, разбира се, че нямаш. Забрави, че съм го казал. — Той тръкна чашата още няколко пъти. — Просто си помислих, че помага, ако си поговориш с някого — рече той.
Непознатият мълчеше един миг и мислеше. После каза:
— ТИ ИСКАШ ДА СИ ГОВОРИШ С МЕН?
— Да. Защо не. Аз съм добър слушател.
— НИКОЙ НИКОГА НЕ Е ИСКАЛ ДА СИ ГОВОРИ С МЕН ПО-РАНО.
— Срамота.
— ЗНАЕШ ЛИ, ТЕ НИКОГА НЕ МЕ КАНЯТ НА НИКАКВИ ТЪРЖЕСТВА.
— Тц!
— ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ. ВСЕКИ МЕ МРАЗИ. НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ.
— Всеки трябва да има приятел — сериозно каза барманът.
— АЗ МИСЛЯ…
— Да?
— АЗ МИСЛЯ… МИСЛЯ, ЧЕ МОГА ДА БЪДА ПРИЯТЕЛ СЪС ЗЕЛЕНАТА БУТИЛКА.
Кръчмарят плъзна осмоъгълната бутилка по тезгяха. Смърт я взе и я наведе над чашата. Течността звънна по ръба.
— ТИ МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ПИЯН, НАЛИ?
— Аз сервирам на всеки, който може да остане прав на краката си, докато преброя до три — отвърна кръчмарят.
— ТИССИ АБСОРУУТНУ ПРАФФ. НО АС…
Непознатият млъкна, с ораторски пръст във въздуха.
— КАЗВАХ КАКВО АЗ?
— Каза, че си мисля, че си пиян.
— А! ДА, НО АЗ МОГА ДА БЪДА ТРЕСВЕН ВСЕКИ МОМЕНТ, КОГАТО СИ ПОИШКАМ. ТОВА Е ЕКЗПЕРИМЕНТ. А СЕГА ОТНОВО ИШКАМ ДА ЕКЗПЕРИМЕНТИРАМ С ПОРТОКАЛОВОТО БРЕНДИ.
Кръчмарят въздъхна и хвърли поглед към часовника. Нямаше съмнение, че ще спечели доста, особено след като непознатият хич не се тревожеше дали ще му надпишат сметката или ще му върнат по-малко ресто. Но ставаше късно; всъщност, ставаше толкова късно, че започваше да става рано. Освен това, в самотния клиент имаше нещо, което го объркваше. Хората в „Поправения Барабан“ често пиеха така, сякаш няма да има утре, но това беше първият път, когато той действително почувства, че може и така да е.
— ИСКАМ ДА КАЖА, КАКВО ИМА ДА ОЧАКВАМ? КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА? ЗА КАКВО НАИСТИНА Е ВСИЧКО ТОВА?
— Не мога да ти кажа, приятелю. Предполагам, че ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.