— ДА СПЯ? ДА СПЯ? АЗ НИКОГА НЕ СПЯ. АЗ СЪМ КАК МУ СЕ ВИКА, ПОСЛОВИЧЕН С ТОВА.
— Всеки има нужда от сън. Дори и аз — намекна той.
— ТЕ ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ.
— Да, да, каза го вече. Но е три без петнайсет.
Непознатият се обърна като едва си стоеше на краката и огледа тихата стая.
— ТУК НЯМА НИКОЙ ОСВЕН ТЕБ И МЕН — рече той.
Кръчмарят вдигна подвижната дъска на тезгяха, излезе иззад бара и помогна на непознатия да слезе от стола.
— НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ. ДАЖЕ И КОТКИТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ СМЕШЕН.
Една ръка се изстреля и сграбчи бутилка Аманитов Ликьор, преди кръчмарят да успее да избута новия й притежател до вратата, като се чудеше как може някой толкова слаб да е толкова тежък.
— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА БЪДА ПИЯН, КАЗАХ. ЗАЩО НА ХОРАТА ИМ ХАРЕСВА ДА БЪДАТ ПИЯНИ? ТОВА КЕФ ЛИ Е?
— Помага им да забранят живота, приятелче. А сега само се облегни ей там, докато отворя вратата…
— ДА ЗАБРАВЯТ ЖИВОТА. ХА! ХА!
— Можеш да дойдеш пак, когато си поискаш, чуваш ли?
— ТИ НАИСТИНА ЩЕ ИСКАШ ДА МЕ ВИДИШ ОТНОВО?
Кръчмарят хвърли поглед към малката купчина монети на бара. Струваше си малките странности. Този поне беше кротък, а и изглеждаше безобиден.
— О, да — каза той, като избута непознатия на улицата и с ловко движение измъкна обратно бутилката. — Отбивай се по всяко време.
— ТОВА Е НАЙ-ХУБАВОТО НЕЩО.
Вратата се затръшна срещу края на изречението.
Изабел се изправи в леглото.
Чукането се повтори, меко и настойчиво. Тя дръпна завивките до брадичката си.
— Кой е? — прошепна тя.
— Аз съм, Морт — чу се съскане изпод вратата. — Пусни ме, моля те!
— Чакай!
Изабел зарови неистово по нощната масичка за кибрит, като събори шише тоалетна вода и бутна кутия шоколадови бонбони, която сега се състоеше предимно от обвивките. Когато най-после запали свещта, тя я нагласи на такова място, че да има максимален ефект, подръпна деколтето на нощницата си, така че да покаже нещо повече, и каза:
— Не е заключено.
Морт влезе, олюлявайки се в стаята. Миришеше на коне, скреж и мазилка.
— Надявам се — лукаво започна Изабел, — че не си се вмъкнал тук, за да се възползваш от мястото си в този дом.
Морт се огледа наоколо. Изабел беше цялата във волани и висулки. Дори тоалетката сякаш беше облечена във фуста. Стаята беше не толкова обзаведена, колкото натруфена в дантели.
— Виж какво, нямам време за губене — рече той. — Донеси тази свещ в библиотеката. И за бога, облечи си нещо нормално, всичко ти е навън.
Изабел погледна надолу, после сърдито вдигна глава.
— Добре!
Морт надникна навън през вратата.
— Това е въпрос на живот и смърт — добави той и изчезна.
Изабел видя как вратата се затвори със скърцане след него и откри синия халат с пискюлите, който Смърт беше измислил да й подари миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и който сърце не й даваше да хвърли, макар че й беше твърде малък, а и имаше зайче на джоба.
Най-накрая тя спусна крака от леглото, пъхна се в конфузния халат и изтопурка в коридора. Морт я чакаше.
— Татко няма ли да ни чуе? — попита тя.
— Още не се е върнал. Хайде.
— Откъде знаеш?
— Къщата е по-различна, когато той е тук. То е… то е като разликата между палто, когато го носят и когато виси на кука. Не си ли забелязала?
— Какво толкова важно правим?
Морт бутна вратата на библиотеката. Струя топъл, сух въздух излезе навън, а пантите на вратата изскърцаха протестиращо.
— Ще спасим живота на някой — каза той. — Всъщност, на една принцеса.
Изабел се очарова на мига.
— Истинска принцеса? Искам да кажа, тя може ли да усети граховото зърно през една дузина матраци?
— Може ли…? — Морт почувства как едно дребно безпокойство изчезва. — О, да. Аз си мислех, че Албърт е разбрал погрешно.
— Ти влюбен ли си в нея?
Морт се спря между рафтовете, долавяйки трескавото тихо скърцане между кориците на книгите.
— Трудно е да кажа със сигурност — отвърна той. — Така ли изглеждам?
— Изглеждаш малко развълнуван. А тя какво чувства към теб?
— Не знам.
— А! — възкликна Изабел свойски, с тона на експерт. — Несподелената любов с най-лошата възможност. Но може би не е добра идея да тръгнеш да пиеш отрова или да се самоубиваш — замислено добави тя. — Какво правим тук? Искаш ли да намерим книгата й и да видим дали ще се омъжи за теб?
— Чел съм я и тя е мъртва — каза Морт. — Но само технически. Имам предвид, не е умряла наистина.
— Хубаво, иначе това щеше да е некромантия. Какво търсим?
— Биографията на Албърт.
— Защо? Не бих казала, че той има такава.