— Всеки има.
— Е, ами той не обича хората да му задават лични въпроси. Веднъж я търсих и не можах да я намеря. Албърт сам по себе си не е нещо чак толкова важно. Защо е толкова интересен? — Изабел запали няколко свещи от тази в ръката й и изпълни библиотеката с танцуващи сенки.
— Имам нужда от могъщ магьосник и мисля, че той е точно такъв.
— Какво, Албърт?
— Да. Само че ние търсим Алберто Малик. Той е на повече от две хиляди години, струва ми се.
— Какво, Албърт?
— Да. Албърт.
— Той никога не носи магьосническа шапка — каза Изабел със съмнение в гласа.
— Изгубил я е. Както и да е, шапката не е задължителна. Откъде ще започнем да търсим?
— Ами, ако си сигурен… предполагам, от Хранилището. Там татко слага всички биографии, които са на повече от петстотин години. Насам.
Изабел го поведе покрай шепнещите рафтове към една врата в глухия коридор. Тя се отвори доста трудно и стонът на пантите отекна из библиотеката; за един миг Морт си въобрази, че внезапно всички книги спряха работата си, само за да го чуят.
Стъпала водеха надолу в кадифения мрак. Беше пълно с паяжини и прах, а въздухът миришеше така, сякаш е бил заключен в пирамида от хиляда години.
— Хората не слизат много често тук долу — каза Изабел. — Аз ще водя.
Морт почувства, че й дължи нещо.
— Трябва да кажа — рече той, — че си желязна.
— Искаш да кажеш червена, яка и безформена? Ти наистина знаеш как да говориш на едно момиче, момчето ми.
— Морт — автоматично каза Морт.
Хранилището беше тъмно и тихо като пещера дълбоко под земята. Лавиците бяха на толкова малко разстояние една от друга, че то едва стигаше за един човек да мине между тях, и се извисяваха доста над купола на светлината от свещта. Бяха особено зловещи, защото бяха неми. Нямаше повече животи, които да пишат; книгите спяха. Но Морт чувстваше, че те спят като котки — с едното око отворено. Съзнанието им беше будно.
— Веднъж слизах тук — каза Изабел, шепнешком. — Ако стигнеш достатъчно далеч по рафтовете, книгите свършват и почват глинени плочки, каменни блокове, животински кожи и всякакви, дето са се казвали Ъг или Зог.
Тишината беше почти осезаема. Морт усещаше как книгите ги наблюдават, докато бродят из горещите, смълчани коридори. Всеки, който някога е живял, беше тук някъде, та чак до първите хора, които боговете са изпекли от кал или каквото беше там. Те не точно го отхвърляха, просто се чудеха защо е тук.
— Мина ли покрай Ъг и Зог? — изсъска той. — Много хора биха проявили интерес да разберат какво има там.
— Изплаших се. Пътят е дълъг, а аз нямах достатъчно свещи.
— Жалко.
Изабел спря толкова рязко, че Морт се блъсна в гърба й.
— Това би трябвало да е мястото, което търсим — каза тя, — сега какво?
Морт се взря в избелелите имена по кориците.
— Като че ли няма никакъв ред в подредбата им! — простена той.
Погледнаха нагоре. Тръгнаха по няколко странични алеи. Извадиха напосоки няколко книги от най-долните лавици, като вдигнаха облаци прах.
— Това е глупаво — най-сетне каза Морт. — Тук има милиони животи. Шансовете да намерим неговия са по-малки и от…
Изабел сложи ръка на устата му.
— Слушай!
Морт смотолеви нещо през пръстите й и после разбра съобщението. Той наостри уши, като се стараеше да чуе нещо над тежкото съскане на абсолютната тишина.
И тогава го откри. Леко, раздразнено драскане. Високо, високо над главите им, някъде в непроницаемата тъмнина на камарата рафтове, един живот още се пишеше.
Те се спогледаха, а очите им се разшириха. После Изабел рече:
— Ей там минахме стълба. На колела.
Малките колелца на дъното изскърцаха, когато Морт я подкара назад. Горният край също се движеше, като че ли той беше закачен за други колела някъде високо в тъмното.
— Така — каза той. — Подай ми свещта и…
— Ако свещта отива горе, и аз съм с нея — твърдо каза Изабел. — Спри тук долу и мести стълбата, когато ти кажа. И недей да спориш.
— Там горе може да е опасно — галантно рече Морт.
— Тук долу може да е опасно — изтъкна Изабел. — Така че, аз ще бъда горе на стълбата със свещта, благодаря ти.
Тя стъпи на най-долното стъпало и скоро беше само една къдрава сянка, очертана в ореола от светлината на свещта, и още по-скоро започна да намалява.
Морт закрепи стълбата и се опита да не мисли за всички животи, които го притискат. От време на време метеор от горещ восък тупваше на пода до него и вдигаше кратер в праха. Сега Изабел представляваше слаба светлинка високо горе, а той усещаше всяка стъпка, която вибрираше надолу по стълбата.
Тя спря. Стори му се много дълго време.