И тогава гласът й се понесе надолу, заглушаван от тежестта на тишината наоколо.
— Морт, намерих я.
— Добре. Свали я долу.
— Морт, ти беше прав.
— Добре, благодаря. А сега, свали я долу.
— Да, но Морт, коя?
— Не се мотай, свещта няма да издържи още дълго.
— Морт!
— Какво?
— Морт, има цяла полица!
Сега наистина беше призори, онази част от деня, която принадлежеше само на чайките в Морпоркските докове, на прилива, който прииждаше по реката, и на топлия вятър по посока на часовниковата стрелка, който прибавяше и мириса на пролет към сложния аромат на града.
Смърт седеше на едно вързало и гледаше морето. Беше решил да престане да бъде пиян. От това го болеше главата.
Беше опитал риболов, танци, хазарт и пиене, както се твърди — четири от най-големите удоволствия на живота, а не беше сигурен, че е разбрал смисъла. На храната той се радваше — Смърт обичаше доброто ядене също като всеки друг човек. Не можеше да се сети за никакви други удоволствия на плътта, или по-скоро можеше, но те бяха, ами, плътски, а той не виждаше как би могъл да се захване за тях без някакво съществено реконструиране на тялото му, каквото не възнамеряваше да прави. Освен това хората като че ли преставаха да ги правят с напредването на възрастта, така че, най-вероятно, те не бяха толкова привлекателни.
Смърт започна да изпитва усещането, че докато е жив, няма да разбере хората.
Паветата изпущаха пара от слънцето и Смърт усети съвсем лекия сърбеж на онзи малък пролетен напън, който може да изпрати хиляда тона дървесен сок да пулсира през петдесет стъпки дървесина в гората.
Чайките се спускаха и се гмуркаха около него. Една едноока котка, стигнала до осмия си живот и до последното си ухо, се появи от леговището си сред купчина изоставени кутии за риба, протегна се, прозина се и се отърка в краката му. Ветрецът, пробил си път през известната миризма на Анкх, донесе дъх на подправки и пресен хляб.
Смърт беше озадачен. Не можеше да се пребори с това. Наистина изпитваше радост, че е жив, и хич не му се искаше да бъде Смърт.
— СИГУРНО СЕ РАЗБОЛЯВАМ ОТ НЕЩО — помисли си той.
Морт се качи по стълбата горе при Изабел. Клатеше се, но изглеждаше сигурна. Поне височината не го притесняваше; всичко отдолу беше просто черен мрак.
Някои от по-старите томове на Албърт почти се бяха разпаднали. Той посегна напосоки към един и усети как стълбата под тях се разтрепери при това му движение, върна го и го отвори някъде по средата.
— Премести свещта насам — каза той.
— Можеш ли да го прочетеш!
— Горе-долу…
— „… убърнъ ръкатъ си тойъ, нно сттрашну се убъркъ, че ввсички хоръ нъ крайъ стигът ду нищуту, т.е. Смъртъ, и съ зъкле дъ трси Вечнусть в гордусста му. «Така», речи тойъ нъ младити мъгъесници, «ние можим взе на нась одеждътъ Божъ.» Нъ другиъъ день, то щоту валеши, Алберто…“
— Написано е на Стария Език — каза той. — Преди да измислят правописа. Нека погледнем последния.
Беше си точно Албърт. Морт откри няколко бележки за пържения хляб.
— Нека погледнем какво прави сега — каза Изабел.
— Мислиш ли, че е редно? Малко прилича на шпиониране.
— Е и какво от това? Страх ли те е?
— Добре.
Той запрелиства, докато не стигна до незапълнените страници и после се върна назад, докато не откри разказа за живота на Албърт, който пълзеше през страницата с изненадваща скорост, като се вземе предвид, че беше посред нощ; повечето биографии нямаха какво толкова да кажат за съня, освен ако сънищата не бяха особено живи.
— Дръж свещта както трябва, а? Не искам да остане мазно петно върху живота му.
— А защо не? Той обича мас.
— Престани да се кикотиш, и двамата ще паднем. Я погледни сега това…
— „… Той пълзеше през прашния мрак на Хранилището…“ — зачете Изабел, — „… втренчил поглед в миниатюрното пламъче на свещта високо горе. Да любопитстват, мислеше си той, да си пъхат носа в неща, които не им влизат в работата, малките дяволчета…“
— Морт! Той…
— Мълчи! Чета!
— „… скоро ще сложи край на това. Албърт се примъкна тихо до началото на стълбата, плю си на ръцете и се приготви да бутне. Господарят никога няма да научи; той се държеше странно напоследък, а за всичко беше виновно това момче, и…“
Морт погледна към ужасените очи на Изабел.
После момичето взе книгата от ръката на Морт, протегна я на една ръка разстояние, докато погледът й остана прикован дървено в неговия, и я пусна.
Морт видя как устните й се движат и тогава осъзна, че той също брои под носа си. Три, четири…
Чу се глухо тупване, приглушен вик, после мълчание.
— Мислиш ли, че го уби? — попита Морт след малко.