— Какво, тук? Както и да е, не забелязах ти да имаш някакви по-добри идеи.
— Не, но… той е стар човек, в края на краищата.
— Не, не е — остро каза Изабел и започна да слиза по стълбата.
— Две хиляди години?
— На шейсет и седем и нито ден повече.
— Книгите пишеха…
— Казах ти, тук времето не важи. Не и истинското време. Ти не слушаш ли, момче?
— Морт — каза Морт.
— И престани да ми тъпчеш пръстите, вървя толкова бързо, колкото мога.
— Съжалявам.
— И не го раздавай толкова меко. Имаш ли някаква представа колко е скучно да живееш тук?
— Вероятно не — каза Морт, като продължи с истински копнеж: — Слушал съм за скуката, но никога не съм имал възможност да я опитам.
— Ужасно е.
— Ако става дума за това, вълнението не е чак това, колкото го хвалят.
— Всичко трябва да е по-добро от нея.
От долу се чу пъшкане и после поток от клетви и ругатни.
Изабел се вгледа в мрака.
— Очевидно не съм увредила мускулите му за клетви — каза тя. — Мисля, че не би трябвало да слушам такива думи. Може да се окаже лошо за нравствената ми същност.
Откриха Албърт, строполил се до основата на рафта с книги, да мърмори и да се държи за ръката.
— Няма защо да вдигаш такъв шум — отривисто каза Изабел. — Не си наранен; татко просто не позволява да стават такива неща.
— Защо трябваше да идвате и да правите това? — изпъшка той. — Аз не исках да направя нищо лошо.
— Ти щеше да ни бутнеш от стълбата — рече Морт, докато се опитваше да му помогне да се изправи на крака. — Прочетох го. Изненадан съм, че не използва магия.
Албърт го погледна свирепо.
— О, значи си открил, така ли? — тихо каза той. — Тогава много полза ще ти донесе това. Нямаш право да ходиш и да надничаш.
Той се изправи с мъка на крака, бутна настрани ръката на Морт и се запрепъва обратно през смълчаните лавици.
— Не, чакай! — извика Морт. — Нуждая се от помощта ти!
— Е, разбира се — рече Албърт през рамо. — Има логика, нали така? Помислил си си, ще ида ей тъй да позяпам нечий личен живот, после ще го пусна върху главата му и най-накрая ще го помоля да ми помогне.
— Аз само исках да разбера дали ти си наистина ти — каза Морт, докато тичаше след него.
— Аз съм. Всеки е.
— Но ако ти не ми помогнеш, ще се случи нещо ужасно! Нали знаеш, тази принцеса и тя…
— Ужасни неща се случват непрекъснато, момче…
— … Морт…
— … и никой не очаква от мен да направя каквото и да било за това.
— Но ти си бил най-великият!
Албърт спря за един миг, но не погледна назад.
— Бях най-великият, бях най-великият. И да не си посмял да ми се подмазваш. Аз не се поддавам на това.
— Те имат твои статуи и всичко останало — каза Морт, като се мъчеше да не се прозине.
— Значи са станали още по-глупави — Албърт стигна в подножието на стъпалата, които водеха в същинската библиотека, изтрополи нагоре по тях и се изправи, силуетът му очертан на фона на светлината от свещите в библиотеката.
— Искаш да кажеш, че няма да помогнеш? — попита Морт. — Не, даже и да можеш?
— Брано, заслужаваш похвала! — изръмжа Алберт. — И няма смисъл да си мислиш, че можеш да събудиш по-добрата ми същност под тая загрубяла външност — добави той, — защото вътрешността ми също е адски добре загрубяла.
Те го чуха как преминава пода на библиотеката все едно го беше яд на него, и затръшна вратата след себе си.
— Е — несигурно каза Морт.
— А ти какво очакваше? — сряза го Изабел. — Него не го е грижа за никой друг, освен за татко.
— А аз просто си помислих, че някой като него ще може да помогне, ако му обясня както трябва — каза Морт. Той грохна. Приливът от енергия, който го беше движил през дългата нощ, се беше изпарил, изпълвайки съзнанието му с олово. — Знаеш ли, че той е бил известен магьосник?
— Това не означава нищо, не е задължително магьосниците да са добри. Не се бъркай в работите на магьосниците, защото един отказ често обижда, бях го прочела някъде. — Изабел пристъпи по-близо до Морт и се вгледа загрижено в него. — Изглеждаш като нещо, останало в чинията — каза тя.
— Добре съм — каза Морт, докато се изкачваше тежко по стълбите и влезе в драскащите сенки на библиотеката.
— Не си. Добре ще ти се отрази един хубав сън, момчето ми.
— М’р — промърмори Морт.
Усети как Изабел преметна ръката му върху рамото си. Стените се движеха плавно, дори собственият му глас идваше от много, много далеч, а той неясно почувства колко хубаво би било да се изтегне върху хубава, каменна плоча и да заспи завинаги.
Смърт ще се върне скоро, каза си той, и усещаше как помагат на безволевото му тяло през коридорите. Нищо не можеше да направи, ще трябва да каже на Смърт. Той не беше чак толкова лоша стара пръчка. Смърт ще помогне; единственото, което трябваше да направи, беше да обясни нещата. И тогава ще може да престане с целия този тормоз и ще засп…