— А какъв беше предишният ви пост?
— МОЛЯ?
— С какво си изкарвахте хляба? — попита слабият млад мъж зад бюрото.
Фигурата срещу него се размърда неудобно.
— ВЪВЕЖДАХ ДУШИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ. АЗ БЯХ КРАЯТ НА ВСИЧКИ НАДЕЖДИ. АЗ БЯХ ПОСЛЕДНАТА РЕАЛНОСТ. БЯХ УБИЕЦЪТ, СРЕЩУ КОГОТО НИКОЯ КЛЮЧАЛКА НЕ ДЪРЖИ.
— Да, разбрах ви, но имате ли някакви по-конкретни умения?
Смърт помисли.
— ПРЕДПОЛАГАМ ИЗВЕСТНИ ПОЗНАНИЯ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ ОРЪДИЯ? — опита той след малко.
Младият мъж твърдо поклати глава.
— НЕ?
— Това е град, господин… — той погледна надолу и още веднъж изпита леко безпокойство, което обаче не можеше да определи точно, — господин… господин… господине, и полетата малко не ни достигат.
Той остави химикалката си и се усмихна с такава усмивка, която говореше, че го е научил от книга.
Анкх-Морпорк не беше достатъчно напреднал, за да притежава трудова борса. Хората се хващаха на работа, защото бащите им освобождаваха място за тях, или пък защото природният им талант им откриваше такава ниша, или пък от дума на дума. Но имаше недостиг на прислужници и черноработници, а и с разрастването на търговските части на града, слабият млад мъж — някой си господин Лиона Кийбъл — беше измислил професията на брокер по заетостта и, точно в този момент, си мислеше, че тя хич не е лека.
— Скъпи ми господин… — той хвърли поглед надолу, — господине, при нас в града идват много хора отвън, защото, уви, те вярват, че тук животът е по-богат. Моля да ме извините, че го казвам, но ми приличате на джентълмен, изпаднал в беда. Бих си помислил, че вие ще предпочетете нещо по-изискано от… — той отново хвърли поглед надолу и се намръщи, — някаква хубава работа с котки или китки.
— СЪЖАЛЯВАМ. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА.
— Можете ли да свирите на някакъв инструмент?
— НЕ.
— Разбирате ли от дърводелство?
— НЕ ЗНАМ, НИКОГА НЕ СЪМ ОПИТВАЛ — Смърт заби поглед в краката си. Започваше да се чувства дълбоко засрамен.
Кийбъл запрелиства хартията по бюрото си и въздъхна.
— МОГА ДА ВЪРВЯ ПРЕЗ СТЕНИ — осмели се да каже Смърт, давайки си сметка, че разговорът е стигнал до задънена улица.
Кийбъл вдигна поглед оживен.
— Бих искал да видя това — рече той. — Това може да се окаже добра квалификация.
— ДОБРЕ.
Смърт отмести стола и се запъти уверено към най-близката стена.
— УХ!
Кийбъл го гледаше с очакване.
— Давай, де — рече той.
— ХМ. ТОВА Е ОБИКНОВЕНА СТЕНА, НАЛИ?
— Предполагам. Не съм специалист.
— КАТО ЧЕ ЛИ СЪМ ИЗПРАВЕН ПРЕД ОПРЕДЕЛЕНИ ТРУДНОСТИ.
— Така изглежда.
— КАК СЕ НАРИЧА ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ МНОГО МАЛЪК И ЧЕ ТИ Е МНОГО ГОРЕЩО?
Кийбъл премяташе химикалка.
— Нищожество?
— ЗАПОЧВА С П?
— Притеснение?
— Да — каза Смърт, — ИСКАМ ДА КАЖА, ДА.
— Изглежда, че не притежавате абсолютно никакво полезно умение или талант — каза той. — Замисляли ли сте се да станете учител?
Лицето на Смърт представляваше маска на ужас. Е, то винаги си беше маска на ужас, но този път беше нарочно.
— Нали разбирате — учтиво каза Кийбъл, като остави химикалката и събра длани, — много, много рядко се налага да търся нова кариера за… как се казваше още веднъж?
— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ.
— О, да. Какво точно е това?
На Смърт му беше дошло до гуша.
— ЕТО ТОВА — каза той.
За един миг, само за един миг, Господин Кийбъл го видя ясно. Лицето му стана почти толкова бледо, колкото и това на Смърт. Ръцете му заподскачаха конвулсивно. Сърцето му се запъна.
Смърт го наблюдаваше с мил интерес, после измъкна един пясъчен часовник от дълбините на робата си, вдигна го на светлината и го разгледа критично.
— СПОКОЙНО — каза той, — ИМАШ ОЩЕ ДОСТА ГОДИНИ.
— Бббббббб…
— МОГА ДА ТИ КАЖА КОЛКО ТОЧНО, АКО ИСКАШ.
Кийбъл, борейки се за дъх, успя да поклати глава.
— ТОГАВА ИСКАШ ЛИ ДА ТИ ДОНЕСА ЧАША ВОДА?
— ннН… ннН.
Звънецът на магазина издрънча. Кийбъл завъртя очи. Смърт реши, че дължи нещо на човека. Не биваше да се допуска да губи клиентела, което явно беше нещо, високо ценено от хората.
Той отмести настрана мънистената завеса и излезе важно в магазина отвън, където една дребна дебела жена, която приличаше по-скоро на сърдит самун хляб, биеше по тезгяха е някаква риба.
— За оная работа като готвач в Университета — каза тя. — Вие ми казахте, че е добра работа, а то си е чист позор, номерата, дето ги играят студентите, и аз настоявам… искам вие… аз не съм…