Спъна се в нещо голямо и податливо. Навеждайки се да го разгледа по-добре на светлината на звездите, той видя безжизненото тяло на кучето, което охраняваше градините. Кучето бе мъртво. Шията му бе счупена и на нея се виждаха следите на нещо като огромни зъби. Мурило чувствуваше, че това не е направено от човек. Звярът се бе сблъскал с чудовище по жестоко и от него самия. Мурило погледна неспокойно към тайнствените храсталаци, а след това, свивайки рамене, се приближи към голямата къща.
Първата врата, която опита се оказа отключена. Той влезе предпазливо с меч в ръка и се озова в дълъг хол, осветяван слабо само от светлината, която проникваше през драпериите в другия край. Над целия дом се бе спуснала пълна тишина. Мурило тихо се придвижи през хола и поспря, за да надзърне през драпериите. Пред погледа му се разкри осветена стая, по прозорците на която бяха спуснати кадифени завеси, така прилепнали, че да не прониква нито лъч светлина през тях. Стаята беше празна, ако ставаше дума за човешки живот, но все пак в нея се намираше нещо отвратително. В средата на куп натрошени мебели и разкъсани драперии, които разказваха за страшна борба, лежеше тялото на човек. Фигурата бе просната по корем, но главата бе извита по такъв начин, че брадичката се бе подпряла зад рамото. Лицето, изкривено в страшно ухилване, сякаш се зъбеше на ужасения благородник.
За пръв път през нощта решителността на Мурило потрепна.
Той хвърли неуверен поглед назад, към пътя, по който бе дошъл. След това мисълта за дръвника и секирата на палача му вдъхнаха кураж и той прекоси стаята, заобикаляйки хилещият се ужас, проснат в центъра й. Макар и никога да не бе виждал човека преди, по описанията, които бе чувал, той разбра, че това е Джока — мрачният слуга на Набонидий.
Той надзърна през завесите, спуснати върху една от вратите и видя голямо кръгло помещение, разделено на две от арка. Стаята бе обзаведена като за крал. В центъра й се намираше махагонова маса, украсена в дърворезби, която бе покрита с храна и съдове с вино. Изведнъж Мурило се вцепени. Във голям стол, чиято висока облегалка бе извърната към него, седеше фигура, чийто одежди му бяха познати. Той видя ръка в червен ръкав да лежи на облегалката на стола; главата, върху която бе спусната познатата алена качулка на тогата, бе наведена напред, като че ли в размисъл. Точно по този начим Мурило бе виждал Набонидий да седи в кралския дворец стотици пъти.
Проклинайки се за оглушителното тупане на сърцето му, младият благородник се прокрадна в стаята с протегнат меч и застана в поза, готов да нанесе удара. Жертвата не помръдваше, нито пък бе чула тихото му прлиближаване. Беше ли заспал Червеният жрец, или това бе просто един труп, отпуснал се в огромния стол? Една-единствена крачка разделяше Мурило от неговия враг, когато изведнъж човекът на стола се изправи и се извърна към него.
Лицето на Мурило пребледня. Мечът му се изплъзна от пръстите и със звън падна на полирания под. Вик на ужас се откъсна от посинелите му устни и бе последван от тупването на падналото тяло. И отново тишината се спусна над дома на Червения жрец.
2 Малко след като Мурило напусна килията, в която бе затворен Конан-цимериеца, Атикус донесе на затворника поднос с храна, към която, между другите неща, бе добавил говежди бут и халба с пиво. Конан се нахвърли жадно върху храната, а Атикус направи една последна обиколка на килиите, за да се убеди, че всичко е в ред и че никой няма да бъде свидетел на „бягството“. И точно докато бе зает с това, въоръжен отряд влезе в затвора и го постави под арест. Мурило бе сбъркал, приемайки, че този арест означава и разкриване на плановете за планираното бягство на Конан. Поводът бе съвсем друг — Атикус бе проявил небрежност при връзките си с подземния свят и бе платил за един от миналите си грехове.
Мястото му бе заето от друг надзирател — флегматично създание, на което можеше да се разчита, защото той не би забравил задълженията си за никакъв подкуп. Той бе лишен от въображение и бе просто екзалтиран от новия си пост.
След отвеждането на Атикус под стража, за да бъде официално предаден на съда, новият надзирател направи рутинната си обиколка на килиите. Минавайки през тази на Конан, чувството му на собственост бе разтърсено от гледката на затворника, който бе освободен от веригите си и който гризеше последните останки по един огромен кокал. Надзирателят бе така разстроен, че направи грешката да влезе в килията сам, вместо да повика и пазачите от другите части на затвора. Това бе първата му грешка при изпълняване на служебните задължения и последната. Конан го удари по главата с говеждия кокал и без да бърза напусна. Както му бе казал Мурило, нощем имаше само един пазач на пост. Цимериецът се озова зад стените на затвора, възползувайки се от ключовете, които бе взел, толкова свободен, колкото би бил, ако планът на Мурило бе успял.