Стигайки до мястото, което бе търсил, Конан спря, придържайки се за стената със свободната си ръка. Вътре в къщата се надигна шум, което показваше, че тялото най-сетне е открито. Пленницата му хленчеше и се извиваше, подновявайки молбите си. Конан погледна към мръсотията по уличките под него, вслуша се в хаоса вътре и в молбите на момичето и след това я пусна с максимална точност в една отходна яма. Той се наслади за един кратък момент на пличкането и ритането, което се разнасяше отдолу и в концентрираната злоба на непристойностите й долу и дори си позволи да се изсмее с нисък, гърлен смях.
След това вдигна глава, вслуша се в нарастващия шум вътре в къщата и реши, че е време да убие Набодиний.
3 Отекващ звън на метал бе причината Мурило да дойде на себе си. Той изпъшка и замаян се надигна в седнало положение.
Около него бе тихо и тъмно и за миг той изпита ужас от мисълта, че е ослепял. След тива си спомни случилото се преди и по кожата му полазиха мравки. Опипвайки около себе си, той установи, че лежи на под от прецизно наместени една до друга каменни плочи. Ръцете му откриха стена от същия материал. Изглеждаше сигурно, че е в някаква килия, но къде и откога, не можеше дори да предположи. Той се надигна и се подпря на стената в безплоден опит да се ориентира. Смътно си спомни отекващия звън и се зачуди дали не е бил от затръшването на вратата на килията или просто означава влизането на палача.
При тази мисъл той потръпна и опипом започна да се придвижва покрай стената. Очакваше, че всеки момент ще докосне отстрещната стена, но след малко стигна до извода, че върви по коридор. Продължаваше да се придържа до стената, опасявайки се от шахти или други капани и изведнъж осъзна, че в черната тъмнина до него има някой. Не можеше да види каквото и да е било, но или ушите му доловиха шум на прокрадващо се тяло, или някакво подсъзнателно чувство го предупреди. Той рязко спря като единственият признак на живота в него бе настръхналата му коса и почувствува присъствието на някакво живо същество приклекнало в тъмнината пред него.
Помисли си, че сърцето му ще спря и чу един глас да просъсква с варварски акцент: — Мурило! Ти ли си това?
— Конан! — Омекнал от превъзбудата, младият благородник протегна слепешката ръце в тъмното и пръстите му опряха в огромни, голи рамене.
— Добре, че те различих — изсумтя варваринът. — Щях да те заколя като тлъсто прасе.
— Къде се намираме, в името на Митра?
— В шахтите под дома на Червения жрец, но защо…
— Кое време е сега?
— Малко след полунощ.
Мурило разтърси глава, опитвайки да събере размътения си разсъдък.
— Какво правиш тук? — осведоми се цимериецът.
— Дойдох да убия Набонидий. Чух, че били сменили надзирателя в затвора и…
— Така беше — изръмжа Конан. — Счупих главата на новия надзирател и си излязох. Можех да бъда тук още преди часове, но имах някои лични работи за уреждане. Е, добре, да тръгваме на лов за Набонидий.
Мурило се разтрепери.
— Конан, ние сме в дома на свръх-чудовище. Аз дойдох, търсейки враг човек, вместо това се изправих пред космат дявол от ада!
Конан изсумтя неуверено; безстрашен като ранен тигър, когато ставаше дума за врагове в човешки образ, той изпитваше всички примитивни страхове от свръхестественото.
— Влязох в къщата — прошепна Мурило, сякаш тъмнината бе пълна с подслушващи уши. — В градината отвън намерих кучето на Набонидий, смачкано до смърт. Вътре в къщата се натъкнах на Джока, слугата. Врата му беше счупен. След това видях самия Набонидий седнал на стола си, облечен в обикновените си дрехи. Първо си помислих, че и той е мъртъв. Прокраднах се за да го промуша. Той се изправи и се обърна към мен. Боже! — От спомена за изживения ужас, младият благородник остана за момент безмълвен, изживявайки отново онзи кошмарен момент.
— Конан! — прошепна той. — Онзи, който се изправи срещу мен, не беше човек! Тялото му и позата му бяха като на човек, но изпод алената качулка на на жреца ме гледаше кошмарно лице, в което имаше някаква лудост! Беше покрито с черни косми, измежду които в мен се впиваха малки червени очи; носът му бе плосък с големи разширени ноздри; отпуснатите му устни се дръпнаха назад, оголвайки огромни жълти зъби, като зъбите на куче. Ръцете, които висяха в червените ръкави бяха безформени и също бяха покрити с някаква черна козина. Всичко това съзрях в един-единствен поглед, след което ме обхвана ужас и съм загубил съзнание.