— След два часа, около десет вечерта. Ще се приземим на летището на „Пасифик Авиейшън Флайт Сървис“ — отговори Скот и се запита какво става.
Томи и Джо никога не действаха зад гърбовете си. Доверието между тях беше пословично.
— Добре — каза Джо. — Ако има промяна или Томи те накара да кацнеш другаде, искам да ми се обадиш. И те предупреждавам да не му казваш нищо, инак ще бъда безмилостен към теб. Ясно ли е?
— Да, господине — каза Скот и затвори.
Джо кипеше от гняв. Минаваше осем и той се вторачи в последните проблясъци на здрача, трепкащи по сивите води на езерото. Не можеше да повярва, че Томи му е изменил.
Сетне потисна чувствата си. Щеше да се справи с тази история не емоционално, а методично. Засега разполагаше с някакви снимки, дадени му от Виктория Харт, която в края на краищата беше смъртен враг. Може би се опитваше да го подведе. Джо все още не беше убеден, че тя не е играла някаква роля в измамата с перлата в бижутерския магазин. Томи беше казал, че Виктория е заснета от видеокамерите, но Джо не намери време да ги гледа, а сега брат му предприемаше странни ходове. Може би имаше друго обяснение. Щеше да даде на Томи възможност да обясни. Ако в думите му имаше логика, щеше да накара да убият Виктория Харт заради коварството й. Но ако се окажеше, че Томи наистина краде от него и е замесен в шашмата със зарове в казиното в „Залива на сабите“ и е откраднал пари от неизпраните запаси, тогава Томи щеше да му плати по сицилиански. Нямаше повече да му бъде брат и щеше да умре в агония.
Джо нервно крачеше из апартамента си, докато го измъчваха тези мисли. Очакваше телефонно обаждане от Сан Франциско. Обмисли фактите още веднъж, търсейки правдоподобно обяснение, което може би бе пропуснал. Със сигурност знаеше, че Томи е взел пари от банката в Насо. Каква причина би имал да открадне пет милиона долара? Защо ще го прави? Ако се нуждаеше от пари, Джо щеше да му даде. От какъвто и ъгъл да разглеждаше въпроса, нямаше друг отговор, освен че Томи го е сторил, за да покаже неуважение. Той бе нарушил доверието помежду им и този факт измъчваше Джо. Не можеше да го избие от главата си.
В същия миг телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Да?
— Получи ли информацията? — попита един глас, който Джо добре познаваше.
— Той ще се приземи в Сан Франциско в десет часа. Ще кацнат на „Пасифик Авиейшън“. Обади ми се.
— Разбрано.
Мъжът, с когото Джо току-що разговаря, се казваше Рио Уелс. Той беше независим наемник, когото Джо използваше за мокри поръчки. Рио беше бивш командос от силите „Делта“ и бе вършил черната работа на ЦРУ.
Джо крачи из апартамента си още няколко минути. Слънцето вече бе залязло, но той не беше запалил лампите. Не можеше да се овладее. Гневът му нарастваше все повече. Не можеше да стои там затворен като в клетка и да не прави нищо. Грабна телефона, набра номера на една частна авиокомпания и нае самолет за Сан Франциско.
— „Викът на одобрение“ е моментът в измамата, когато мишената напълно е повярвала в заблудата. От там нататък няма начин да се измъкне. Налапал е въдицата и надушва злато — обясняваше Биано на Виктория.
Пътуваха към „Пен Мючуъл Билдинг“, намираща се на две преки от Маркет стрийт, където Джон бе обзавел горните три етажа като офиси на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Биано паркира пред съседната сграда, после натисна звънеца. Виктория се огледа. Беше сигурна, че наоколо ще има правителствени коли, но не видя нищо. След няколко минути се появи възрастен пазач. Показаха му през остъклената врата шофьорските си книжки и той намери имената им в списъка, който му бе оставил Джон, сетне ги пусна да влязат.
Качиха се с асансьора на двайсет и петия етаж и видяха петдесет членове на фамилията Бейтс, които стояха или седяха зад бюрата. Неколцина се бяха настанили на пода. Всички бяха облечени еднакво — предимно в джинси и фланелки. Когато Биано влезе в помещението, те започнаха да ръкопляскат. Той беше любимият им братовчед и най-добрият мошеник в играта. Биано беше единственият от семейството, известен като Краля на измамниците.
Последният етаж, където бяха директорските кабинети, беше великолепен. Джон бе свършил огромна работа през последните три дни. Помещенията бяха отрупани с взети под наем старинни мебели, компютри и красиви скулптури, поставени на пиедестали. Боядисаните в бяло стени бяха украсени с хубави картини, сложени в златисти рамки. Обстановката миришеше на класа, пари и успех.