В девет и трийсет стана време Биано да тръгне. Налагаше се да бъде на летището, когато Томи се появеше. Зачуди се къде ли е Джон. Трябваше да бъде там за репетицията. Реши да го изчака.
— Отивай на летището — каза Виктория. — Стив и аз ще обясним на хората всичко още веднъж и ще им покажем кабинетите и апаратурата.
Той кимна. Нямаше друг избор. Погледна часовника си за последен път, целуна я и тръгна.
Джон се появи двайсет минути по-късно. Щом го видя, Виктория веднага разбра, че нещо не е наред. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше бледо, а очите — зачервени. Беше плакал. Тя го хвана за ръката и го заведе в един от красиво обзаведените кабинети.
— Какво има? — попита тя, опасявайки се от най-лошото.
— Обадиха ми се от болницата в Ню Джърси — с треперещ глас отговори той. — На Кора не й остава много.
— О, Джон, толкова съжалявам.
— Не мога да остана. Тя е в съзнание. Лекарят каза, че могат да поддържат живота й още седем-осем часа. Ако искам да я видя отново и да се сбогувам с нея, трябва да тръгна веднага… Питала за мен.
Виктория трескаво съобразяваше.
— Но, Джон, Томи е видял брошурата, която отпечатахме. Там има твоя снимка като президент на компанията. Ти трябваше да му продадеш контролния пакет. Няма да можем да го направим без теб.
По лицето му се стичаха сълзи.
— Съжалявам. Кора и аз сме женени от петдесет и пет години. Тя е най-добрият ми приятел, Вики. Не искам да ви изоставям, но Кора е моя съпруга. Биано сигурно щеше да ме пусне. Няма да я оставя да умре сама…
Биано сигурно щеше да измисли нещо, за да спаси ужилването от провал, разсъждаваше Виктория. Но според плана от сега нататък той трябваше да бъде с Томи. Нямаше начин дори да се свърже с него и да го предупреди. Утре в осем сутринта Биано щеше да дойде с Томи и играта трябваше да продължи, независимо дали Джон беше там или не. Сега всичко зависеше от Виктория и от Стив. Той не беше правил такива измами, а тя беше държавен прокурор — лъжите бяха най-слабото й място.
— Можеш ли да посочиш някой за свой заместник? — попита тя.
— Не знам. Повечето Бейтс се занимават с измами на дребно — отговори Джон, сетне я погледна изпитателно.
Написа някакъв телефонен номер на къс хартия и й го даде. После й каза какво да направи. След като чу предложението му, Виктория усети, че коленете й се разтрепериха.
— Няма да стане — каза тя.
— Обади му се. Той ще ти помогне.
Джон излезе от кабинета.
Сърцето на Виктория щеше да се пръсне. Отвън бяха агентите на ФБР, а отвътре — петдесетте дребни мошеници. Тя беше хваната в капан по средата и трябваше да се справи с ужилването сама.
31.
Засилване на напрежението
Биано пристигна с десет минути закъснение. „Чалънджър“ вече беше кацнал и Томи стоеше пред летището. Изражението му показваше, че му е писнало да виси там. Беше наел жълто-кафяв линкълн. Двата кожени куфара с петте милиона бяха в багажника.
— Къде беше, да ти го начукам?
— Страшно се изнервих. Не мога да намеря доктор Сътън — изхленчи Биано. — Търсих го под дърво и камък.
Беше се преоблякъл в розова риза с къси ръкави и папионка и носеше очукано дипломатическо куфарче.
Томи го погледна и си спомни, че когато за пръв път го видя в „Залива на сабите“, геологът му се стори хубавец.
— На кого му пука за доктор Сътън?
— Ами, не знам как… да се изразя… — Биано махна очилата с дебелите лупи, почисти ги с краищата на ризата си, после пак ги нагласи на носа си. — Вероятно си спомняш, че доктор Сътън не беше особено очарован от твоето включване в бизнеса.
— Не ме интересува какво мисли оная торба с кокали.
— Е, не казвам, че може да стане, но… доктор Сътън взе чертежите и триизмерните сеизмични снимки. Материалите за биотермалните извори и антиклиналите, геослушалките, и… замина.
— Голяма работа. Да му го начукам. Изтръгнахме каквото можахме.
— Но аз не мисля, че е взел всичко, за да го сложи в рамка и окачи на стената в дома си, така да се каже…
— Тогава защо ги е взел, тъпако? Писна ми да играем на въпроси и отговори. Изплюй камъчето.
Този шибан учен започваше да ядосва Томи повече от Калиопа Лав. На нея поне можеше да й напъха оная работа в устата, за да я накара да млъкне.