— Да промени решението си ли? — хлъцна той.
— Е, не точно да го промени… Искам да кажа, че кукличката иска още една такава перла. Същата. Да си направела обеци. Мисля, че вече ме води като кученце на каишка.
Биано бръкна във вътрешния джоб и извади портфейла си.
— После ще ти дам двете перли да ги сложиш в платинен обков, както предложи — добави той.
— О, ами… перлите с такъв размер и цвят са голяма рядкост. Разбирате ли, те се добиват от миди.
И Доналд Щайн изнесе лекцията си по естествознание. Биано прибра празния си портфейл и го изслуша търпеливо.
— Както вероятно знаете, в черупката на мидата попада зрънце пясък и мидата прави перлата, за да се защити от него. Това е много бавен и индивидуален процес. Размерите и цветът са различни. Да се намери същата перла е почти невъзможно. Трябва да извадим изключителен късмет.
— Парите винаги надделяват над късмета — ухили се Биано.
— Моля?
— Искам тя да дойде с мен в Тексас и обеците ще я накарат да се съгласи. Затова трябва да й намерим още една такава перла на каквато и да е цена.
— Лесно е да се каже, но се опасявам, че природата не прави две перли с еднакъв нюанс и големина.
— Ще ти платя сто и шейсет хиляди долара за перла, която прилича на първата.
— Сто и шейсет хиляди? — удиви се Доналд. Алчността измести разума. — Чакайте да изясним нещата… Не е необходимо да е същата, така ли? Само да си приличат?
— По дяволите, синко, това се обеци. Да не би да имам печатница за пари. Нали ще ги носи от двете страни на главата си.
— Това ще отнеме известно време. Онази перла беше огромна. Ще трябва да изпратя факс до Международната борса за скъпоценни камъни.
— Колко ще се наложи да чакам?
— Не знам, господин Маккуийд… Може би никога няма да стане.
Биано го погледна тъжно.
— Но нали ще опиташ?
— За сто и шейсет хиляди долара ще глътна зрънце пясък и сам ще я направя — ухили се Щайн.
Шегата не беше лоша, помисли си Биано. Но изречени от устата на този тип с хлътнали гърди, който непрекъснато потриваше ръце като насекомо, тези думи можеха да звучат само обезпокоително.
Биано обеща да се отбие по-късно през деня. Доналд Щайн отиде в задната част на магазина на Томи Рина и изпрати факс до Международната борса за скъпоценни камъни и до Ню Йорк и Ню Джърси. Питаше ги дали имат двайсет — двайсет и четири милиметрова овална черна перла с матов блясък и предлагаше да я купи за шейсет хиляди долара, оставяйки за себе си сто хиляди печалба, в случай че му провървеше.
След два часа някой си Робърт Хамбълтън от една бижутерска компания, извършваща продажби на едро, отговори на запитването му. Фирмата му се намираше в Ню Йорк, от другата страна на реката. На факса бе изобразена матова черна перла, а в текста пишеше, че е двайсет и два милиметра и половина, но инкрустирана в обков с диаманти, който ще трябва да бъде разчупен, за да се извади перлата. Господин Хамбълтън искаше сто и петдесет хиляди, без пазарене. Имаше и телефонен номер. Доналд Щайн си помисли, че десет хиляди долара печалба е по-добре от нищо, затова се втурна към телефона и му се обади.
— „Хамбълтън, Дийтс и Банбри“ — отговори женски глас.
— Бих искал да говоря с господин Робърт Хамбълтън. За снимката на перлата, която ми изпрати по факса.
— Изчакайте момент, ако обичате. Ще проверя дали е тук.
След малко се обади един тънък глас.
— Робърт Хамбълтън на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?
Доналд разказа защо клиентът му има желание да плати толкова много за перлата. Хамбълтън отговори, че ще му я изпрати следобед и господин Щайн може да я купи от техния представител, някой си Карл Форбс.
В пет часа, точно преди да затворят, един изискан на вид мъж с посивели коси и скъп костюм влезе в магазин „Пръстени и други“ и потърси Доналд Щайн. На служебната му карта пишеше, че се казва Карл Форбс от търговския център за бижута. Отвори металното си куфарче и извади перлата. Щайн можеше да се закълне, че камъкът е абсолютно идентичен с онзи, който бе продал на каубоя от Тексас. Възхити й се, после даде на Форбс чек за сто и петдесет хиляди и получи перлата. Карл Форбс прибра чека в куфарчето си и излезе.