Джон изпи питието си, остави огромен бакшиш и излезе.
Тексако стана от стола и намери Биано, който говореше по телефона в коридора.
— Знам ли. Нямаме достатъчно пари за това. Кога казаха, че ще правят операцията? — Биано се заслуша за миг, после се намръщи. — Нали ми каза, че ще пътува с този самолет?
Тексако го потупа по рамото.
— Хей, приятел, искам да поговорим за кучето ти.
Биано се обърна и го погледна, докато съсредоточено слушаше какво му говорят по телефона.
— В момента не мога да разговарям с вас — прошепна той и се обърна с гръб към Тексако. — Но колко ще струва? Тъкмо се готвех да я посрещна. Нали каза, че тестовете са отрицателни… В болницата ли ще остане? Добре. Но откъде, по дяволите, да намеря десет хиляди долара за трансплантация на костен мозък? Сигурна ли си, че застраховката няма да покрие операцията? Добре, ще измисля нещо. Хайде, целуни я от мен. Кажи й, че я обичам и ще намеря пари отнякъде.
Биано извади носна кърпа и избърса очи. Затвори и започна тихо да ридае. Сетне тръгна към изхода. Тексако го сграбчи за лакътя.
— Хей, приятел… вероятно ще мога да ти помогна.
— Какво? — Биано го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. — Кой сте вие?
— Бях в бара, когато остави кучето си. Хлапето ми беше с мен и направо се влюби в кученцето. Обещах да те намеря и да те питам дали го продаваш.
— Не мога да го продам. Много е скъпо.
— Слушай, чух разговора ти по телефона… Явно имаш проблеми. Животът е тежък. Може да дам две хиляди, защото никога не съм виждал хлапето ми да се разнежва така.
Тексако беше ужасен лъжец. Лъжата беше изписана на лицето му.
— Кучето е безценно. Не бих го продал дори за два пъти повече.
— Добре, тогава два пъти повече. Четири хиляди.
Сега алчността и коефициентът на интелигентност решаваха сделката.
Биано се престори, че се колебае.
— Момиченцето ми е болно от левкемия. Трябва да й трансплантират костен мозък. — Той отново се разплака и извади носната кърпа. С мъка полагаше усилия да се овладее. — Съжалявам. Трябва да тръгвам. Паркирал съм неправилно.
— Добре. Ще ти дам четири хиляди и петстотин. Това е половината, от което каза, че се нуждаеш. Навит ли си? После можеш да продадеш колата си или нещо друго.
Биано дълго го гледа.
— Как ще платите? — попита той, подготвяйки Тексако за ужилването.
— Ще изтегля пари от автомата ей там и ще платя в брой.
Тексако знаеше, че ще спечели четирийсет и пет хиляди, когато продаде кучето на сивокосия задник, който пишеше статии за шибания клуб „Кучешка колиба“.
— Ако детето ми не умираше… — притисна го Биано. — Но предпочитам да се разделя с кучето, отколкото с дъщеричката си.
— Имаш право — презрително изсумтя Тексако. — Абсолютно си прав.
Двамата се приближиха до автомата и Тексако преброи парите, но не му ги даде. Върнаха се в бара. Виктория още четеше, а Джон седеше до изход 16 и чакаше самолета за Далас. Роджър бе привлякъл голяма тълпа. Три стюардеси го галеха и чешеха по ушите. Биано отвори портфейла си и извади удостоверение от клуб „Кучешка колиба“.
— Това е доказателство за произхода му — каза той, връчвайки фотокопието без никаква стойност на Тексако, който му даде парите. Биано му подаде и каишката и целуна Роджър за сбогом. — Прощавай, стари приятелю. Съжалявам, но вероятно спасяваш живота на Синди. Името му е сър Антъни Аквитански. Обича „Педигрий Дог Чоу“, говеждо с черен дроб и пилешко. Купувам му кучешки бисквити и бонбони, ако слуша.
— Добре, добре — припряно рече Тексако и излезе от бара.
Роджър припкаше след него. Кучето беше добре обучено. Подръпнеше ли каишката, Тексако установяваше, че териерът го следва по петите.
Тръгна да търси мъжа с посивелите коси и с новите стотачки в куфарчето. Отиде право на изход 16, откъдето тръгваше полетът за Далас. Ала човекът не беше там и Тексако започна да се паникьосва. После повикаха пътниците за Маями. Виктория стана и мина през охраната, показа билета си и пусна чантата си за проверка. Сетне тръгна надолу към изхода. Биано я последва. Тексако ги гледаше, изпаднал в паника. След като минаха през охраната, Биано пъхна два пръста в устата си и изсвири на Роджър. Кучето хукна към него.