— Досаждам ли ти, дрисльо? Защото ако е така, мога да ти уредя няколко минути незабравим екшън — изсумтя Томи.
Биано бързо отстъпи назад, а Стив извади гаечен ключ от работния си колан и започна да отвинтва капака.
— Господин Рина — рече Биано, — аз съм геолог. Петнайсет години съм работил със сателитни снимки и с анализи на пясък. Издигнах се до ръководител на обект. Занимавам се със скални въглеводороди. Часове наред наблюдавам сложни органични молекули в лабораторията.
— Не искам да слушам шибаната ти биография — прекъсна го Томи.
— Но вие… непрекъснато ме заплашвате. Аз не съм смел човек. Не се правя на герой. Интересувам се от тези залежи предимно в геологичен аспект и ако изкарам малко пари, е, това ще бъде чудесно. Опитвам се да ви кажа, че гледам на вас като на истински спасител в случая, но вие продължавате да размахвате пистолет и да ме заплашвате, сякаш съм долен престъпник, който всеки момент ще се нахвърли върху вас. Аз не представлявам физическа заплаха и никога през живота си не съм се бил. Затова, моля ви, нека да престанем да се държим като деца.
Томи обичаше да му се подмазват и се усмихна на този концерт от раболепни молби. Не отговори, но след няколко минути прибра оръжието.
— Ето, отворих го — каза Стив и отмести тежката плоча.
Томи погледна надолу в циментираната дупка. Извади от джоба си четвърт цент и го пусна, очаквайки да издрънчи на дъното. Тъй като дупката беше само шест метра, Биано трябваше да се закашля силно в подходящия момент, за да предотврати и най-малката вероятност Томи да чуе издрънчаването на монетата.
— По-добре да се махаме оттук — предупреди Биано.
— Значи тук сте намерили петрола, а? — попита Томи, без да му обръща внимание.
— Да — отговори Стивън Бейтс. — Изпомпахме седемдесет хиляди литра, за да докажем наличието на залежите. Извадихме го през тази малка дупка.
— Е, и къде е петролът? — настоя Томи. — Казахте, че не можете да го оставите да се излива на земята… затова трябва да сте направили нещо с него. Къде е?
— Ей там — отговори Биано и посочи голямата цистерна, на която гордо се открояваха белите инициали на компанията.
— Там има седемдесет хиляди литра? — попита Томи, присвивайки очи на лунната светлина.
— Точно така. Предполага се, че резервоарът е празен и никой не го проверява — каза Биано. — Трябваше да складираме някъде петрола.
— Да отидем да видим.
— Какво?
— Искам да видя петрола.
— Цистерната е запечатана. Не може да влезеш вътре.
— Глупости. Мога да вляза където си поискам. Да вървим.
— Резервоарът е херметично затворен. Не можеш да влезеш там.
Томи сграбчи Биано за яката на ризата и го дръпна към себе си.
— Не ме разбираш, докторе, и това наистина ме вбесява. Уж си умен, а на всеки мой шибан въпрос отговаряш с „какво“ или „не мога да го направя“. Това не са отговори. Като казвам, че искам да видя шибания петрол, ти ще речеш: „Добре, господин Рина. Последвайте ме“. Ясно ли е? Отговориш ли другояче, ще получиш удар по главата.
— Само ви казвам фактите. Не виждам защо настоявате на това насилствено представяне на вашата позиция.
— Защото не те харесвам.
— Д-добре — леко заеквайки отговори Биано. — Добре.
Томи най-сетне го пусна.
— А сега, ще видим ли петрола, или ще висим тук?
— Ще видим петрола — отговори Биано.
Групата тръгна към най-голямата цистерна. Луната осветяваше прясната боя, докато се изкачваха по малката стълба. Само Уейд остана при колата. Стигнаха догоре и пред очите им се ширна цялата нива. Километри ръждивочервени тръби кръстосваха полето, а тук-там бяха разпръснати цистерни. Гледката беше внушителна. На отсрещната страна на пътя се намираше изоставената сграда, която Биано бе намерил. Сега постройката беше боядисана в цветовете на компанията и на голяма табела отпред пишеше:
„ФЕНТРИС КАУНТИ ГАЗ И ПЕТРОЛ
РАЗРАБОТВАЕМ УЧАСТЪК 32“
Томи бе взел от колата кристална чаша и гарафа.
— Отвори шибаното нещо — каза той на Биано, като посочи огромния капак на цистерната, затегнат с двайсет ръждясали болта.
— Как? Няма да можем да махнем болтовете. Пък и непреработеният петрол вони ужасно.
— Отваряй — повтори Томи. — Искам да видя петрола.