— Сърдиш ми се, защото закъснях за вечеря, или има нещо друго?
— Сърдя ти се, защото не искам да ходя утре в Москва.
— Тогава недей.
Киара го стрелна гневно с очи, после погледна отново към езерото.
— Ари ти даде безброй възможности да се измъкнеш от този случай, но ти реши да продължиш. Обикновено е обратното. Обикновено Шамрон е този, който те подтиква да продължиш, а ти се съпротивляваш яростно. Защо не го правиш и сега, Габриел? Защо след всичко, което преживя, след всичките схватки и убийства, предпочете да се нагърбиш с тази работа, вместо да се скриеш с мен в уединената вила в Умбрия?
— Не е честно да поставяш нещата по този начин, Киара.
— Разбира се, че е. Ти ми каза, че работата е елементарна. Ще се срещнеш с някакъв руски журналист в Рим, ще чуеш каквото има да ти казва и това ще е всичко.
— Това щеше да е всичко, ако не го бяха убили.
— Значи го правиш заради Борис Островски? Рискуваш живота си и този на Елена, защото се чувстваш виновен за смъртта му?
— Правя го, защото трябва да намерим онези ракети.
— Правиш го, защото искаш да унищожиш Иван.
— Разбира се, че искам да го унищожа.
— Е, поне си честен. Само гледай да не се самоунищожиш междувременно. Ако отведеш жена му и децата му, той ще ги преследва до края на света. Както и нас. Ако извадиш късмет, тази операция може да приключи до четиридесет и осем часа. Но това ще е само началото на войната ти с Иван.
— Хайде да вечеряме, Киара. Все пак имаме годишнина.
Тя погледна ръчния си часовник.
— Твърде късно е да вечерям. Онова масло просто ще залепне на бедрата ми.
— И аз имах подобно намерение.
— Обещания, обещания. — Тя отпи от виното. — Харесва ли ти да работиш отново със Сара?
— Пак ли започваш?
— Нека да отбележим за протокола, Ваша чест, че свидетелят отказа да отговори на въпроса.
— Да, Киара, харесва ми да работя отново със Сара. Тя се справи отлично със задачата си и показа изключителен професионализъм.
— Още ли те обожава?
— Сара знае, че не съм свободен. А единственият човек, когото обожава повече от мен, си ти.
— Значи признаваш?
— Признавам какво?
— Че тя те обожава.
— О, за бога! Да, някога Сара имаше чувства към мен; чувства, които ми откри по време на една много опасна операция. Но аз не споделям чувствата й, защото съм луд по теб. И ти го доказах, надявам се, като се ожених за теб — беше грандиозна сватба. А Сара, ако не ме лъже паметта, беше сред гостите.
— Навярно се е надявала, че ще ме изоставиш пред хупата.
— Киара… — Той обхвана лицето й с ръце и я целуна. Устните й бяха хладни и имаха вкус на „Шасла“. — Всичко това ще приключи до четиридесет и осем часа. После ще се върнем в Италия и никой, дори Иван, няма да е в състояние да ни намери.
— Никой, освен Шамрон. — Тя го целуна отново. — Мислех, че планираш маневра, която има нещо общо с моите бедра.
— Утре те очаква много дълъг ден.
— Изкарай масата в коридора, Габриел. Не мога да се любя в стая, която мирише на пиле по киевски.
След това заспа в обятията му, неспокойна, измъчвана от сънища. Габриел не заспа; никога не спеше преди операция. В 3,59 часа той се обади на рецепцията, за да отмени поръчаното обаждане, след което събуди нежно Киара с целувки по тила. Тя се люби за последен път с него, умолявайки го през цялото време да изпрати в Москва някого другиго. В пет часа Киара напусна стаята в изгладената си униформа и слезе във фоайето на хотела, където я очакваха Римона, Яков и останалите членове на екипа. Габриел видя през прозореца как се качват в служебния микробус, който щеше да ги закара на летището, и остана там дълго след като бяха изчезнали. Погледът му беше прикован върху буреносните облаци, които се трупаха над далечните планински върхове. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за една възрастна жена в московски апартамент, която посяга към телефона, докато Ели Лавон — за нея Феликс — й говори тихо.
52. Вила Солей, Франция
Постигнаха временно примирие след седемдесет и два часа. Седемдесет и два часа крясъци. Седемдесет и два часа заплахи за безцеремонен развод. Седемдесет и два часа постоянни разпити. Като всички мъже, предадени от съпругите си, Иван настояваше да узнае и най-малката подробност. Отначало тя се бе съпротивлявала, но накрая бе отстъпила пред заплахата от физическа саморазправа. Даваше му информацията бавно, капка по капка. Пътуването сред хълмовете. Обядът, сервиран на масата. Виното. Малката спалня с избелелите репродукции на Моне. Пречистващият душ. Иван беше настоял да узнае колко пъти са се любили. „Два пъти — беше му признала тя. — Искаше да го направим и трети път, но аз му казах, че трябва да тръгвам“.