Жандармеристът, ветеран от полицейския участък в Сен Тропе, знаеше, че е безсмислено да се обръща към руснаците на френски. Той информира шофьора на развален английски, че е превишил позволената скорост. Отговорът на шофьора — че през лятото всички в Южна Франция се движат по-бързо от разрешеното — не се поправи на жандармериста, който моментално поиска да види шофьорската му книжка, както и паспортите на всички пътници в двете превозни средства.
— Не ги носим.
— Защо?
— Защото бяхме на плаж.
— Като гости на Франция, сте длъжни да носите паспортите в себе си през цялото време.
— Защо не дойдете с нас до къщата? Ще ви покажем паспортите си и ще приключим с тези глупости.
Жандармеристът погледна към задната седалка.
— Това вашите деца ли са, мосю?
— Не, това са децата на Иван Харков.
Жандармеристът направи физиономия, от която стана ясно, че това име не му говори нищо.
— А вие кой сте?
— Аз работя за господин Харков. За него работят и колегите ми във втората кола.
— На каква длъжност?
— Охранители сме.
— Това означава ли, че сте въоръжени?
Руснакът кимна утвърдително.
— Може ли да видя разрешителните ви за носене на оръжие?
— Не са у нас. Те са при паспортите ни, във вилата на господин Харков.
— И къде се намира тази вила?
Когато чу отговора, жандармеристът се върна при колата си и каза нещо по радиостанцията. Един микробус „Рено“ вече бе пристигнал на мястото, а скоро към него се присъединиха и повечето полицейски коли в Сен Тропе. Руският шофьор, който наблюдаваше ставащото в огледалото за обратно виждане, усети, че положението се влошава. Той извади мобилен телефон от джоба си и се опита да се свърже с шефа на охраната, но без успех. След още три опита мъжът се отказа и погледна намръщено през прозореца. Жандармеристът се приближи с разкопчан кобур и ръка на дръжката на пистолета си.
— Къде е оръжието ви, мосю?
Шофьорът посегна надолу и потупа мълчаливо хълбока си.
— Извадете го, ако обичате, и го оставете на таблото на колата. — Униформеният погледна към бодигарда на пасажерската седалка. — Вие също, мосю. Оръжието на таблото. После искам двамата да излезете много бавно и да сложите ръцете си върху покрива на колата.
— Защо е всичко това?
— Страхувам се, че нямаме друг избор, освен да ви задържим, докато не изясним въпроса с паспортите и разрешителните ви за оръжие. Децата и бавачката могат да пътуват заедно в едната кола. Вие и тримата ви колеги ще пътувате с другата. Можем да го направим по цивилизован начин или — ако предпочитате, да ви сложим белезници. Изборът е ваш, мосю.
57. Москва
От западната страна на „Дом на набережной“ имаше малък парк с кокетна червена църква в средата. Той не бе особено оживен дори при нормални обстоятелства, а сега, когато небето бе натежало от дъждовни облаци, беше почти безлюден. На няколко метра от църквата имаше горичка, а между дърветата се мъдреше пейка, по която бяха издълбани десетки мръсни думички на руски. Габриел седеше в единия й край, а Шмуел Пелед — шофьор от посолството и таен агент на израелското разузнаване; седеше в другия. Шмуел бърбореше нещо на отличен руски. Алон не го слушаше. Беше съсредоточил вниманието си върху гласовете, които звучаха от миниатюрната слушалка в ухото му. Гласът на Яков Росман, който му съобщи, че колата на Елена Харкова вече не е под вражеско наблюдение. Гласът на Ели Лавон, който му докладва, че колата на Елена Харкова се приближава с висока скорост към „Дом на набережной“. Гласът на Узи Навот, който го уведоми, че в момента Елена Харкова излиза от колата и влиза в сградата заедно с Лука Осипов. Габриел погледна ръчния си часовник: 15:54. Вече изоставаха с девет минути от графика.
По-добре побързай, Елена. Всички имаме график, към който трябва да се придържаме.
Вестта за пристигането на Елена Харкова в сградата бе получена в Лондон десет секунди по-късно под формата на сбито съобщение, което се изписа със светещи букви на видеоекрана с размерите на билборд в предната част на стаята. Ейдриън Картър бе очаквал нетърпеливо известието с притисната към ухото телефонна слушалка и отворена линия до Лангли.