— Влиза в сградата — каза тихо той. — Запишете телефонните разговори. Всичко от река Москва на юг до „Садовое колцо“.
Елена прекоси фоайето, следвана по петите от Лука Осипов, и влезе в по-малко фоайе с един-единствен асансьор. Телохранителят се опита да се вмъкне след нея в кабината, но тя го спря с едно махване на ръката.
— Чакай ме тук — нареди му, като пъхна електронната карта за достъп в процепа. После я извади и натисна бутона за деветия етаж. Лука Осипов остана неподвижен в продължение на няколко секунди, като наблюдаваше изкачването на асансьора по червените светлини на контролния панел. След това извади мобилния си телефон и опита да се свърже с шофьора отвън. Нямаше никакъв сигнал, затова прибра телефона и изруга тихо. Сигурно цялата московска мрежа се е скапала — помисли си той. — Ние, руснаците, не можем да направим нищо като хората.
Когато вратите на кабината се отвориха на деветия етаж, Елена видя във вестибюла друг бодигард. Казваше се Пьотър Лужков и също като Лука Осипов, беше бивш член на елитния отряд „Алфа Груп“. На бледото му глуповато лице се изписа изненада. Поради скрития в багажа на Елена заглушител на мобилни телефони охраната й не беше успяла да го предупреди за пристигането й. Елена го поздрави разсеяно, после мина покрай него в коридора, без да му даде никакво обяснение за присъствието си. Когато пазачът постави машинално ръка на рамото й, тя се завъртя и го изгледа гневно.
— Какво правиш? Как смееш да ме докосваш! За кого се мислиш?
Лужков отдръпна ръката си.
— Съжалявам.
— Съжаляваш за какво?
— Съжалявам, госпожо Харкова. Не трябваше да ви пипам.
— Не, Пьотър, не трябваше да ме пипаш. Моли се Иван да не научи!
Тя продължи по коридора към офиса. Пазачът я последва.
— Съжалявам, госпожо Харкова, но се боя, че не мога да ви позволя да влезете в кабинета, щом съпругът ви не ви придружава.
— Освен в извънредни случаи.
— Точно така.
— А аз ти казвам, че този случай е извънреден. Върни се на поста си, глупако. Не мога да набера кода, докато надничаш зад рамото ми.
— Ако случаят е извънреден, госпожо Харкова, защо не съм уведомен за него от Аркадий Медведев?
— Може да ти е трудно да го повярваш, Пьотър, но съпругът ми не казва всичко на Аркадий. Той ме помоли да взема едни важни документи от офиса и да ги занеса във Франция. А сега, Пьотър, си отговори на въпроса: Как, мислиш, ще реагира Иван, ако заради теб си изпусна самолета?
Пазачът не отстъпи.
— Просто си върша работата, госпожо Харкова. А инструкциите ми са съвсем прости. Никой няма право да влиза в този офис, без да съм уведомен от господин Харков или Аркадий Медведев. В това число и вие.
Елена вдигна очи към тавана и въздъхна раздразнено.
— Тогава просто се обади на Аркадий и му кажи, че съм тук. — Тя посочи телефона, който стоеше върху една декоративна масичка. — Обади му се, Пьотър. Но го направи по-бързо, защото, ако изпусна полета си за Франция, ще кажа на Иван да ти отреже езика.
Пазачът й обърна гръб и вдигна слушалката. След няколко секунди протегна другата си ръка и удари няколко пъти вилката.
— Нещо не е наред ли, Пьотър?
— Телефонът май не работи.
— Странно. Пробвай с мобилния ми телефон.
Пазачът остави слушалката на мястото й, обърна се и видя, че Елена протяга ръка към него и държи флакон със спрей. Спреят, който Габриел й беше дал в самолета. Тя натисна бутона и изпрати облак пулверизирана течност право в лицето му. Няколко секунди мъжът се задържа на крака и Елена се изплаши, че спреят не му е подействал. После рухна тежко на пода, прекатурвайки масичката. Тя се вгледа тревожно в проснатото на земята тяло. После го пръсна още веднъж в лицето.
Така ти се пада, като ме докосваш — помисли си. — Свиня!
Девет етажа под нея дебел мъж с мека шапка влезе във фоайето с частните асансьори, като проклинаше тихо мобилния си телефон. Той изгледа Лука Осипов с безсилно примирение и сви заоблените си рамене.
— Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря. За всичко е виновен призракът на Сталин. Съседът ми се кълне, че го е виждал нощем да броди по коридорите. Аз, за щастие, не съм го срещал.