Вратите на асансьора се отвориха и тантурестият руснак хлътна вътре. Лука отиде до прозорците на фоайето и погледна към улицата. Очевидно поне още двама души — жена, която вървеше по тротоара, и шофьор на такси, застанал до колата си — имаха проблеми с мобилните си телефони. Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря… Въпреки че другарят Сталин е бил човек с голяма власт, Лука Осипов се съмняваше, че неговият призрак има нещо общо с внезапното прекъсване на клетъчните комуникации. Той подозираше, че за това е виновно нещо далеч по-реално. Нещо като GSM заглушител.
Лука направи още един безуспешен опит да се обади по мобилния си телефон, след това отиде при портиера и поиска да използва стационарния му телефон. Щом се убеди, че охранителят не възнамерява да звъни на извънградски номер, портиерът завъртя телефона към него с уговорката да бъде по-кратък. Подканянето се оказа напразно. Телефонът не работеше.
— Няма сигнал — каза Осипов.
— Допреди минута имаше.
— Получавали ли сте оплакване от обитатели на сградата, че телефоните им не работят?
— Не.
Лука обърна гръб на портиера и излезе на улицата. Когато стигна до лимузината, шофьорът вече бе смъкнал стъклото си. Бодигардът мушна главата си през отвора и каза на мъжа на пасажерската седалка да влезе в сградата и да застане на пост във фоайето. После тръгна по посока на Кремъл. Щом стигна до средата на Големия Каменен мост над реката, телефонът му заработи. Първият номер, който набра, беше този на Воробьовите хълмове.
58. Москва
Подът беше от твърда дървесина и бе полиран наскоро. Въпреки това, Елена трябваше да мобилизира цялата си сила, за да завлече деветдесеткилограмовото тяло на изпадналия в безсъзнание Пьотър Лужков в банята на главната спалня. Тя заключи, после се върна пред вратата на кабинета на Иван. Командното табло се намираше на нивото на очите й от лявата страна. След като въведе осемцифрения код за достъп, тя постави палеца си върху скенера. Алармата изписука три пъти и бронираната врата се отвори бавно. Елена влезе вътре и отвори дамската си чанта.
Бюрото, също като човека, който бе работил на него, беше голямо, тъмно и без капчица изящество. То беше едно от най-ценните притежания на Иван, защото някога бе принадлежало на Юрий Андропов, бившия ръководител на КГБ, който през 1982 г. бе заменил Леонид Брежнев като държавен глава на Съветския съюз. Компютърният монитор и клавиатурата стояха до снимка в сребърна рамка на бащата на Иван в униформата му на генерал от КГБ. Самият компютър беше скрит под бюрото. Елена се наведе и натисна бутона за захранването, после отвори малък капак в предната част на кутията и включи USB устройството, което Габриел й беше дал в самолета. След няколко секунди то се задейства и компютърът забръмча. Елена провери монитора: няколко знака на иврит и лента за отчитане на времето, която показваше, че копирането на данните ще приключи след две минути.
Тя погледна ръчния си часовник, после отиде до библиотеката в другия край на стаята. Бутонът беше скрит зад първото издание на „Ана Каренина“, по-точно зад втория му том. Когато го натисна, библиотеката се раздели и разкри вратата за трезора на Иван. Тя въведе същия осемцифрен код в командното табло и постави отново палеца си върху скенера. Чуха се три писукания, последвани този път от глухото изщракване на ключалки.
Елена отвори тежката врата и вътрешното осветление се включи автоматично. Тайните дискове на Иван, ядрото на смъртоносната му мрежа, бяха наредени прилежно на един рафт. На по-долния рафт бяха част от приходите от тази мрежа — рубли, долари, евро, швейцарски франкове. Тя посегна към парите, но ръката й замръзна, когато си спомни, че са изцапани с кръв. Кръвта, пролята от хората, въоръжени с оръжията на Иван. Кръвта на децата, принудени да се сражават във войните на Иван. Остави парите на мястото им и взе само дисковете. Дисковете, които щяха да помогнат на Габриел да намери оръжието. Дисковете, които Габриел щеше да използва, за да унищожи съпруга й.
В единия край на улица „Серафимович“ има широко пешеходно островче. Както повечето подобни островчета в Москва, то е задръстено денем и нощем от паркирани коли. В този следобед част от колите бяха чуждестранни и лъскави, но повечето бяха руски и много стари, в това число и една очукана лада с неопределен цвят и регистрация, в която седяха Узи Навот и шофьорът му от московската централа. Навот изглеждаше неспокоен, защото нещата се развиваха по начин, подсказващ, че операцията излиза от контрол. Беше споделил мнението си с останалите членове на екипа с възможно най-спокоен глас. Но сега, когато видя тичащия с все сили Лука Осипов, който се връщаше от Големия Каменен мост, Узи разбра, че времето за спокойни приказки е отминало.