— Той се връща — промърмори в микрофона на китката си. — Изглежда, загазили сме сериозно.
Шмуел Пелед нямаше радиоприемник, но изражението на Габриел, което стана още по-мрачно, му каза всичко, което трябваше да знае.
— Губим ли я, шефе? Кажи ми, че не я губим.
— Много скоро ще разберем. Ако излезе от онази сграда с чанта, преметната през лявото й рамо, значи всичко е наред. Ако ли не… — Той не довърши мисълта си.
— Сега какво ще правим?
— Ще чакаме. И ще се молим да успее да се добере до колата си.
— А ако не излезе?
— Говори на руски, Шмуел. От теб се очаква да говориш на руски.
Младият шофьор възобнови монолога си на руски. Габриел се запъти към западната фасада на „Дом на набережной“, очаквайки да чуе гласа на Узи Навот.
Лука Осипов беше натежал със седем килограма, откакто бе напуснал „Алфа Груп“, и бе позагубил формата си. Когато стигна до портиерната във фоайето, вече се бе задъхал.
— Трябва незабавно да вляза в апартамент 9А.
— Опасявам се, че това е невъзможно без карта за достъп до асансьора и ключ за самия апартамент.
— Имам основание да смятам, че жената, която охранявам и която в момента е в онзи апартамент, е в голяма опасност. Просто ме пусни да вляза.
— Съжалявам, но това е против правилата.
— Знаеш ли за кого работя, глупако?
— Работите за госпожа Харкова.
— Не, работя за Иван Харков. И знаеш ли какво ще направи Иван Харков, ако нещо се случи със съпругата му?
Портиерът преглътна мъчително.
— Мога да ви кача на деветия етаж, но не мога да ви вкарам в апартамента. Господин Харков не ни е оставил ключ.
— Остави тази част на мен.
— Успех — измърмори портиерът, като излезе иззад бюрото си. — Може би ще ви потрябва танк, за да влезете в онова място.
Елена затвори библиотеката, измъкна USB устройството и изключи компютъра. Излезе в коридора и погледна часовника си: 16:02. Цялата операция й беше отнела само осем минути. Пусна устройството в чантата си и я закопча, после набра осемцифрения код на контролното табло. Докато тежката врата се затваряше бавно, Елена изправи падналата масичка и върна телефона на мястото му. След това се огледа за последен път, за да се увери, че всичко е наред, и тръгна към вратата.
Тогава чу бумтенето. Ударите на тежък мъжки юмрук, последвани от ударите на тежка длан. Подобни удари обитателите на този дом на ужаса бяха чували почти всяка нощ по време на Големия терор. Колко ли хора са били изведени насила от това място и отведени на смърт? В момента не си спомняше. Сто? Хиляда? Сега по-важното беше, че скоро може би ще се присъедини към тях. Може би щеше да се превърне в отговор от зловеща руска викторина. Кой е последният човек, изведен от „Дом на набережной“, за да бъде убит? Елена Харкова, първата съпруга на Иван Борисович Харков…
Както всички, чули ужасяващото тропане, Елена се изкуши от мисълта да не отвори вратата. Но все пак я отвори. Всички я отваряха рано или късно. Направи го не уплашено, а в пристъп на престорен гняв. Чантата й беше преметната през лявото рамо, а дясната й ръка бе мушната в джоба на сакото и стискаше спрея. Във вестибюла, с побеляло от гняв и влажно от пот лице, стоеше Лука Осипов. В ръката си държеше пистолет, който бе насочен право в сърцето на Елена. Тя се уплаши, че може да я простреля, ако се опита да го напръска със спрея, затова извади бавно ръка от джоба си и я сложи на кръста си, като се намръщи на смутения бодигард.
— Лука Устинович — обърна се тя към него с бащиното му име. — Какво те е прихванало?
— Къде е Пьотър?
— Кой е Пьотър?
— Пазачът, който трябва да охранява този апартамент.
— Когато пристигнах, тук нямаше никого, идиот такъв. Да тръгваме.
Тя се опита да излезе във вестибюла. Бодигардът й препречи пътя.