Изведоха ги от участъка не през централния вход, а през една задна врата, от която се излизаше във вътрешен двор. Там имаше паркирани няколко служебни рена и един по-стар модел на „Пежо“ комби. Зад волана му седеше мъж с прошарена коса и бяла риза тип „Лакост“. Щом видя децата, той излезе от колата със спокойна усмивка и отвори задната й врата. Соня замръзна на място и погледна объркано дежурния жандармерист.
— Какво става? Кой е този човек?
— Това е мосю Анри. Той е добър човек. Ще ви заведе с децата на някое безопасно място.
— Не разбирам.
— Опасявам се, че господин Харков има известни неприятности в момента. Госпожа Харкова уреди децата да останат под грижите на мосю Анри до завръщането й. Помоли и вие да останете с тях. Обеща, че усилията ви ще бъдат възнаградени. Разбирате ли какво ви казвам, мадмоазел?
— Да, струва ми се.
— Много добре. А сега, ако обичате, се качете в колата. И се помъчете да не изглеждате толкова уплашена. Само ще разстроите децата. А това е последното нещо, от което се нуждаят в момента.
На летище Шереметево-2 в Москва Киара видя от мястото си до гишето за предаване на багажа и проверка на билетите, че надписът на информационното табло се променя на „Отложен“. В претъпкания с пътници салон на десет крачки от нея 187 отегчени гласа изстенаха едновременно. Един по-смел пътник — брадат евреин в тъмен костюм, се приближи до нея и поиска обяснение.
— Малък технически проблем — обясни спокойно Киара. — Закъснението няма да е повече от няколко минути.
Мъжът се върна на мястото си със скептично изражение. Киара се обърна и погледна отново таблото: Отложен.
Махни се оттам, Габриел — помисли си тя. — Обърни се и просто си тръгни.
60. Москва
Облаците се разпръснаха в момента, в който предавателят в ухото на Габриел изпука и от него прозвуча гласът на Узи Навот:
— Ние сме история.
— Какво имаш предвид?
— Стареца току-що нареди да прекратим операцията.
— Кажи му, че искам още десет минути.
— Нищо няма да му кажа. Ще се подчиня на заповедта му.
— Върви тогава. Ще се срещнем на Шереметево.
— Махаме се оттук. Веднага.
— Аз оставам.
— Свали си радиоприемника и се качи в колата.
Габриел и Пелед станаха едновременно и тръгнаха спокойно през парка под ръмящия дъжд. Пелед се отправи към волгата; Алон — към Блатния площад. Навот и Лавон се присъединиха към него. Узи носеше шапка с козирка, но Ели беше гологлав. Рядката му коса скоро залепна за черепа му.
— Защо сме тук? — попита Навот. — Защо стоим под дъжда в този забравен от бога парк, когато трябва да сме в колите си и да пътуваме към летището?
— Защото още не съм готов да си тръгна, Узи.
— Готов си — и още как. — Навот потупа джобния си компютър. — Пише: „Прекратете в 17,00 часа московско време и вземете полета от Шереметево“. Ето какво пише в съобщението. И съм убеден, че това не е предложение. Всъщност съм сигурен, че това е директна заповед от самия мемунех.
Мемунех беше еврейска дума, която означаваше „единственият шеф“. И тази титла открай време беше запазена за един-единствен човек — Ари Шамрон.
— Можеш да останеш тук в парка и да крещиш след мен, докато прегракнеш, Узи, но аз няма да я изоставя.
— Не си длъжен да я спасяваш, Габриел. Не забравяй, че даде обещание на Шамрон в Париж. Ако Елена не излезе от онази сграда навреме, си тръгваш.
Габриел избърса дъждовните капки от очилата си.
— По-добре се размърдай, Узи. Трафикът към Шереметево може да бъде ужасен по това време на денонощието.
Навот сграбчи ръката на Габриел под рамото и я стисна.
— Какво смяташ да правиш, Узи? Да ме завлечеш насила до колата?
— Ако се наложи.
— Това може да се превърне в голям спектакъл, не мислиш ли?
— Поне ще е кратък. И за разлика от оставането ти в Москва, няма да завърши фатално.
— Пусни ръката ми, Узи.
— Не ми казвай какво да правя, Габриел. Аз съм шефът на „Специални операции“, не ти. Ти си независим сътрудник. Затова си ми подчинен. А аз ти казвам да влезеш в онази кола и да дойдеш с нас на летището.
Ели Лавон отстрани внимателно ръката на Навот от бицепса на Габриел.