— Не пропускай и „Хизбула“ — вметна Габриел.
— Как бихме могли да забравим нашите добри приятели от „Хизбула“? — Ейдриън методично напълни лулата си. — Предполагам, че в един идеален свят щяхме да отидем при руския президент и да го помолим за помощ. Но светът далеч не е идеален, а настоящият президент на Русия е всичко друго, но не и будещ доверие съюзник. Той е опасен човек. Иска си обратно империята. Иска отново страната му да е суперсила. Иска да оспорва американското превъзходство в света, особено в Близкия изток. Разполага с море от петрол и природен газ и иска да го използва като оръжие. Последното, което ще направи, е да се намеси в наша полза срещу покровителствания олигарх Иван Харков. Преживях края на първата Студена война. Още не сме стигнали дотам, но определено сме се отправили в тази посока. В едно съм сигурен. Ако проследим тези оръжия, ще трябва да го направим без помощта на Русия.
— Предпочитам този начин, Ейдриън. Ние, евреите, имаме дълъг исторически опит в отношенията с руснаците.
— Тогава как предлагаш да действаме?
— Искам да си уредя среща с Елена Харкова.
Картър повдигна изненадано едната си вежда.
— Предлагам ти да действаш внимателно, Габриел. Иначе може да предизвикаш смъртта й.
— Благодаря ти, Ейдриън. Това наистина не ми беше хрумвало.
— Извинявай — отвърна Картър. — Мога ли да помогна с нещо?
— Нужна ми е цялата информация за мрежата на Иван, с която разполагате. Наистина имам предвид цялата, Ейдриън, особено прихванатите от Агенцията телефонни разговори. И не ми давай само преписите. Искам да проникна в главата му. А за да направя това, трябва да чуя гласа му.
— Говориш за изключително секретни материали. Те не могат просто така да се дадат на агент от чужда разузнавателна служба, дори на теб. Трябва да мина по каналния ред. Може да отнеме седмици, докато получа одобрение, ако изобщо го получа.
— Докато говорим, тези оръжия може да плават към американските брегове, Ейдриън.
— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря нещата.
— Не, Ейдриън, ти трябва да ги ускориш. Иначе ще вдигна ей онзи телефон и ще позвъня на моя приятел в Белия дом. Все още пазя номера, който ми даде в Копенхаген — онзи, който звъни директно в Овалния кабинет.
— Няма да го направиш.
— Напротив.
— Ще уредя материалите да ти бъдат дадени в рамките на двайсет и четири часа. Какво друго ти е нужно?
— Човек, който говори руски език.
— Вярваш или не, още имаме няколко такива.
— Всъщност аз имам някого предвид. Искам да го доведеш веднага в страната.
— Кой е той?
Алон му каза името.
— Дадено — отвърна Картър. — Къде смяташ да установиш работния си кабинет? Във вашето посолство?
— Никога не съм си падал по посолствата. — Габриел огледа стаята. — Това би ми свършило чудесна работа. Но ще те помоля за една услуга, Ейдриън. Помоли техниците да дойдат и да махнат всички камери и микрофони. Не искам копоите ти да ме наблюдават, докато си вземам душ.
24. Джорджтаун
Ейдриън Картър загуби почти цялата следваща сутрин, докато получи необходимото разрешение да предаде материалите на Габриел. Изминаха още няколко часа, докато бъдат събрани, сортирани и прочистени от всичко, което би могло да създаде и най-малкото неудобство за ЦРУ или правителството на Съединените щати. Най-сетне, в седем вечерта, материалите бяха доставени в къщата на Ен Стрийт с един ван без отличителни знаци. Картър се отби, за да контролира предаването им и да вземе подписа на Алон върху свръхподробния формуляр за получаването им. Спешно изготвен от адвокат на ЦРУ, той заплашваше със съдебно преследване и други санкции, ако Габриел споделеше документите или съдържанието им с трето лице.
— Този документ е абсурден, Ейдриън. Как е възможно да действам, без да споделя информацията?
— Просто го подпиши — отвърна Картър. — Не го приемай буквално. Адвокатите са си адвокати.
Алон написа името си на иврит в долния край на формуляра и го подаде на Ели Лавон, който току-що бе пристигнал от Тел Авив. Лавон го подписа, без да протестира, и го върна на Картър.