— Относно агента с приятна външност и дълбока страст към творбите на Мери Касат… — каза Ейдриън, докато бършеше лигите. — Вече имаш ли някого предвид?
— Склонен съм да използвам жена. Тя ще трябва да мине за американка или англичанка. Имаме няколко подходящи кандидатки, но нито една няма особени познания за изкуството. Което означава, че трябва да започна от нулата, за да ги подготвя.
— Срамота. Все пак времето си тече.
— Да, Ейдриън, осъзнавам това.
— Както може би си спомняш, ние имаме подходящ човек. Доктор по изкуствознание от Харвардския университет, освен това вече е вършила подобна работа. Дори в два случая действа с твоята служба, което означава, че разбира вашия архаичен ивритски жаргон.
— Може да има усложнения, Ейдриън.
— Защото тайно е влюбена в теб? — Картър погледна към Алон, за да види реакцията му, но срещна само равнодушен поглед. — Тя е голямо момиче, Габриел. А благодарение на теб сега е истински професионалист.
— Къде е тя?
— Все още е в Центъра за борба с тероризма в Лангли, което означава, че технически е под мое командване. Ако я искаш, твоя е.
— Лошо се изрази, Ейдриън.
— Имах предвид в професионално отношение, разбира се.
Алон повървя известно време мълчаливо.
— Очевидно е идеалният човек за тази работа. Сигурен ли си, че е готова да се върне на бойното поле?
— Тя работи с теб по случая „Холтън“.
— Само като свръзка. При тази операция ще трябва отново да бъде под прикритие.
— Редовно ме осведомяват за нейното развитие. Психиатърът на Управлението, при когото я изпратихме, заяви, че се справя чудесно. Колегите й казват, че не е имала проблеми да се адаптира към новата си самоличност, а началниците й дадоха изключително високи оценки.
— Не виждам нищо изненадващо, Ейдриън. Тя е звезда. Един господ знае защо вашите вербовчици са я отхвърлили първия път.
— Решили са, че е прекалено независима… и може би твърде интелигентна. Ние не сме като вас, Габриел. Предпочитаме агентите да мислят конвенционално.
— И се чудите защо най-талантливите ви агенти вече работят за частни фирми.
— Спести ми критиките си, Габриел. Искаш ли да я използваш или не?
— Ще го разбера, след като говоря с нея.
— Тя идва в Националния център за борба с тероризма по обяд.
— В Лангли? — Алон поклати глава. — Искам да я видя някъде, където няма да ни подслушват от Управлението.
— Това значително стеснява възможностите. — Картър се престори, че мисли задълбочено. — Какво ще кажеш за Дъмбартън Оукс? В парка, по обяд.
— Само се погрижи да е сама.
Ейдриън се усмихна печално.
— Благодарение на теб, Габриел, тя никъде не ходи сама. И вероятно никога няма да й се случи.
26. Дъмбартън Оукс, Джорджтаун
Слънцето успя да пробие мъглата в късната утрин, а когато Габриел пристигна до входа на Дъмбартън Оукс, вече бе ужасно горещо. Той си купи входен билет от служителя в малката будка и получи лъскава брошура. Поглеждаше я често, докато минаваше покрай красиви беседки, перголи с увивни растения и изкуствени езерца. Няколко минути след дванайсет часа стигна до отдалечен край на градината, където видя привлекателна трийсетинагодишна жена да седи на пейка до леха с момини сълзи; на коленете й лежеше отворена книга. Носеше семпла памучна рокля с презрамки и сандали. Русата й коса бе пораснала, откакто я бе видял за последен път, алабастровата й кожа бе започнала да порозовява от силното слънце. Тя вдигна поглед, когато Алон наближи, но лицето й остана странно безизразно, сякаш бе нарисувано от ръката на Мери Касат.
— Успя ли да забележиш наблюдателите на Ейдриън? — попита го Сара Банкрофт.
Той я целуна по бузата и я поведе към сянката на близката беседка.
— И най-късогледият стажант, току-що излязъл от Академията, щеше да ги забележи.
— Да чуя кои са.
— Жената с широкополата шапка, мъжът с карираните бермуди, двойката с еднаквите фланелки с надпис „Обичам Ню Йорк“.
— Много добре. Само че пропусна двете момчета в тъмния седан на Ер Стрийт.
— Не съм ги пропуснал. Можеха със същия успех да ми махнат за поздрав, когато влизах в градината.
Двамата седнаха в беседката, но дори на сянка не почувстваха голямо облекчение от влажната горещина. Сара вдигна слънчевите очила на темето си и изтри няколко капки пот от бузата си. Габриел гледаше профила й, докато очите й неспокойно оглеждаха градината. Дъщеря на изпълнителен директор в Ситибанк, Сара Банкрофт бе прекарала по-голяма част от детството си в Европа. Владееше няколко европейски езика, имаше европейско образование и безупречни маниери. Беше се върнала в Америка, за да завърши колежа в Дартмът, по-късно бе постъпила в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“ и бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард. След като завърши дисертацията си, бе започнала да се среща с младия адвокат Бен Калахан, който бе имал нещастието да лети с полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Той бе успял да се обади по телефона, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Обаждането бе до Сара. Габриел й бе дал възможност, която от Лангли й бяха отказали — да води борба срещу убийците му. С благословията на Картър и с помощта на една изгубена картина на Ван Гог той я бе внедрил в обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари със задачата да открие опасен лидер на терористична групировка. Сара бе успяла да се измъкне невредима, но животът й след това вече не бе същият.