Без знанието на Греъм Сиймор и МИ5 през тази фаза на операцията Алон се бе установил в една безопасна квартира на Службата на Бейзуотър Роуд. Той използваше това затишие да си почине и да лекува изстрадалото си тяло. Спеше до късно, обикновено до девет-десет часа, и прекарваше остатъка от сутринта в пиене на кафе и четене на вестници. Следобед излизаше от апартамента и правеше дълги разходки в центъра на Лондон. Въпреки че внимателно променяше маршрутите си, всеки ден посещаваше три места: израелското посолство на Олд Корт Роуд, американското посолство на Гроувнър Скуеър и остров Дък в Сейнт Джеймсис Парк. Първите две вечери Греъм се появяваше точно в шест часа, но на третата пристигна с четиридесет и пет минути закъснение, измърморвайки нещо за ядосания си генерален директор. Той веднага отвори безупречно лъскавото си стоманено дипломатическо куфарче и подаде на Габриел една снимка. На нея се виждаше Алистър Лийч да се разхожда по тротоара на „Пикадили“ с жена, която имаше вид на стара мома.
— Коя е тя?
— Розмари Гибънс. Тя ръководи отдела за картини на стари майстори в „Сотбис“. По очевидни причини — както лични, така и професионални — те пазят връзката си в абсолютна тайна. Доколкото ни е известно, тя е чисто платонична. Но честно казано, наблюдателите ми биха насърчили клетия Алистър да предприеме следващата стъпка. Абигейл е абсолютен демон, а двете му деца не искат да го виждат.
— Къде са те сега?
— Жена му и децата ли?
— Лийч и Розмари — отвърна нетърпеливо Алон.
— В един бар на Джърмин Стрийт. На тиха маса в дъното. Много уютно.
— Ще ми осигуриш снимка, нали, Греъм? Малка снимка, която да извадя от задния си джоб, в случай че упорито се съпротивлява.
Сиймор прокара ръка през прошарената си коса, после кимна утвърдително.
— Бих искал утре да се заема с него — каза Габриел. — Какъв е графикът му?
— Срещи в „Кристис“ цялата сутрин, после ще присъства на събрание на някакъв клуб „Рафаело“. Агентът ни го проверява.
— По-добре му кажи да се откаже, Греъм. Уверявам те, че членовете на клуб, „Рафаело“ не представляват заплаха за никого, освен за себе си.
— Какво представлява той?
— Ежемесечно събиране на търговците на картини, аукционери и куратори. Не правят нищо противозаконно, освен че пият твърде много вино и се оплакват от променливия успех в техния бизнес.
— Преди или след събранието ще го направим?
— След, Греъм. Определено след него.
— Случайно да знаеш къде и кога се събират тези господа?
— Ресторант „Грийнс“. В един часа.
29. Сейнт Джеймс, Лондон
Членовете на малко познатия, но доста одумван клуб „Рафаело“ започнаха да пристигат един по един в бар „Ойстър“, в очарователната сграда на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт, в Сейнт Джеймс, малко преди един часа на следващия ден. Оливър Димбълби, развратен независим търговец от Бъри Стрийт, пристигна пръв, но той нямаше нищо против да изпие един или два джина сам на бара, колкото да си оправи настроението. След него дойде безскрупулният Роди Хъчинсън, последван от непринудения директор на отдела за творби на стари майстори на „Бонамс“ Джеръми Краб. Няколко минути по-късно пристигнаха двама куратори: единият от „Тейт“, а другият — от Националната галерия. Точно в един часа по стълбите се изкачи, олюлявайки се, основателят на клуб „Рафаело“ и негов страстен поддръжник Джулиан Ишърууд, който, както винаги, изглеждаше махмурлия.
В един и двайсет почетният гост — поне според Габриел и Греъм Сиймор, които седяха в задната част на ван за наблюдение на МИ5, паркиран до отсрещния тротоар на улицата — все още не бе пристигнал. Сиймор позвъни на подслушвачите в МИ5 и попита дали са регистрирали някаква скорошна активност по служебния или мобилния телефон на Лийч.
— Говори със Звяра — обясни агентът. — Диктува му списък с поръчки, които трябва да изпълни на път за вкъщи.