В един и трийсет подслушвачът се обади, за да съобщи, че телефонната линия е свободна, а в един и трийсет и четири от наблюдателния екип на Кинг Стрийт докладваха, че Лийч току-що е излязъл от „Кристис“ с „много развълнуван вид“. Алон го забеляза, когато се появи иззад ъгъла — слабичка фигура с румени петна на бузите и два остри кичура коса над ушите, които се развяваха като сиви крила, докато вървеше. Екипът в „Грийнс“ съобщи, че Алистър се е присъединил към останалите и бялото бургундско вече се лее обилно.
Обядът продължи три часа и петнайсет минути, което бе малко по-дълго от обичайното, но все пак беше юни — доста спокоен месец за всички присъстващи. Общото количество изпито вино се оказа: 4 бутилки „Сансер“, 4 бутилки розе „Провансал“ и 3 бутилки от превъзходното „Монтраше“. Когато донесоха сметката, настана известна суматоха, но и това бе рафаеловски ритуал. Пресметната грубо на „около 1500 лири“ от екипа на ресторанта, тя бе събрана с помощта на поднос от Оливър Димбълби — най-дебелия от членовете на клуба. Както винаги, Джеръми Краб не носеше пари в брой и Джулиан Ишърууд услужливо му зае. Когато подносът мина под носа му, Алистър Лийч хвърли на него две банкноти от по сто лири и допи виното в чашата си. След това вътрешният екип щеше да докладва, че имал вид на човек, който сякаш предчувства предстоящата промяна — не задължително към добро.
Мъжете се скупчиха за кратко на Дюк Стрийт, преди да поемат в различни посоки. Алистър се помота за момент с Джулиан Ишърууд, после се обърна и тръгна обратно към „Кристис“. Не успя да стигне по-далеч от ъгъла на улиците „Дюк“ и „Кинг“, където Греъм Сиймор бе решил да го приберат. Задачата бе поверена на младия агент Найджъл Уитком, който имаше лице на пастор и здравата хватка на ковач. Лийч оказа съпротива само проформа, когато бе поведен за лакътя към чакащия „Ленд Роувър“ на МИ5.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо е всичко това? — попита кротко той, когато колата се отдалечи от тротоара.
— Бих искал да ти кажа повече, Алистър, но за съжаление аз отговарям само за доставката.
— Няма да ходим надалече, нали? Боя се, че ме сварвате в деликатен момент. Пийнах малко повече вино на обяд. Проклетият Оливър Димбълби. Той е истинска напаст. Винаги е бил такъв и такъв ще си остане. Него трябваше да арестувате.
— Може би следващия път. — Уитком се усмихна благо. — Опитай да се отпуснеш, Алистър. Не си в беда. Просто имаме нужда от някои твои познати и експертното ти мнение.
— Имате ли представа колко ще продължи?
— Предполагам, че зависи от теб.
— Ако ще се бавим, трябва да се обадя на Абигейл. Знаете ли, тя винаги много се безпокои.
Да — помисли си Уитком. — Знаем всичко за Абигейл.
Спориха къде да го заведат. Сиймор препоръчваше внушаващата респект Темс Хаус, но Габриел, който като всеки полеви агент изпитваше антипатия към разните управления и дирекции, успя да го убеди в полза на по-закътано и скромно място. Така че двайсет минути след като бе грабнат от Кинг Стрийт, Алистър Лийч бе въведен в хола на набързо наета уединена къща, която се намираше недалеч от Слоун Скуеър. Стаята бе приятна, с доста книги в библиотеката и добро уиски на масичката за сервиране. Щорите бяха полуотворени и приятната светлина на късния следобед се процеждаше между ламелите, образувайки светли ивици по дървения под. Греъм Сиймор крачеше бавно, за да изтъкне английското превъзходство, английската хубост и отличната кройка на английския си костюм. Алон, който още не бе поканен да присъства на процедурата, седеше пред телевизионния монитор в стаята на горния етаж. Компания му правеха двама техници от МИ5: единият се казваше Марлоу, а другият — Мейпс. В службата си те бяха известни като М и М Аудио и Видео.
Уитком нареди на Лийч да седне на дивана и се настани до него. На малката масичка бе сложен лист хартия. Греъм извади от джоба си химикалка и я подаде на Лийч, сякаш бе зареден пистолет.
— Бъди така добър, Алистър, и подпиши този лист. Това е копие от Закона за защита на секретната информация. Няма нужда да го четеш, тъй като формулировката не е толкова важна. Бъди сигурен обаче, че той ни дава правото да те затворим в Тауър и да ти отрежем главата, ако някога промълвиш и дума за онова, което ще се случи тук. Няма да казваш на никого за това. Нито на колегите си, нито на Абигейл и децата. Нито на някой приятел или познат, с когото понякога споделяш интимни неща.