— Каква е тази миризма?
Алон сведе очи към фурната. Сара се взря през стъклото и разтревожено го погледна.
— Защо печеш картината на Мери Касат?
Точно тогава таймерът на печката тихо иззвъня. Габриел извади платното от фурната и го остави да изстине, след което го сложи с лицевата страна нагоре върху масата. Докато Сара го гледаше, той хвана горния и долния край на платното и като го опъна силно, го прокара през ръба на масата. После завъртя платното на 45° и повтори операцията. Разгледа повърхността и явно доволен, вдигна картината да я види и младата жена. Рано сутринта боите бяха гладки и чисти. Сега от съчетанието на топлината и натиска повърхността бе покрита с мрежа от фини пукнатини.
— Изумително! — прошепна тя.
— Не е изумително — рече той. — Това е напукване.
Като си подсвиркваше тихо, Габриел занесе платното в ателието, опъна го отново на подрамника и положи тънък слой жълт лак. Когато лакът изсъхна, извика Сара и Джон Бутби и ги попита коя от картините е оригиналната и коя — фалшификатът. След няколко минути внимателно сравняване и обсъждане двамата заявиха, че дясната картина е оригиналът, а лявата — фалшификатът.
— Напълно сигурни ли сте? — попита Алон.
След още едно съвещание и двамата кимнаха утвърдително. Габриел свали дясната картина от триножника и й постави новата рамка, която току-що бе донесена от „Арнолд Уигинс и Синове“. Унижени от факта, че са били измамени, Сара и Джон Бутби отнесоха фалшификата в голямата къща и го закачиха в детската стая. Габриел се настани до Найджъл Уитком на задната седалка в една кола на МИ5 и потегли за Лондон. Сега операцията бе в ръцете на Алистър Лийч. Но тя поначало бе в неговите ръце.
33. Темс Хаус, Лондон
Габриел знаеше, че дискретността е присъща на онези, които работят във възвишения свят на търговията с картини, но дори и той се изненада до каква степен Алистър Лийч е останал верен на обета си за мълчание. И наистина, след повече от седмица на непрестанно ровене и наблюдение от МИ5 не бяха открили никакво доказателство, че е нарушил споразумението по какъвто и да е начин — нищо в телефонните му разговори, нищо в електронната му поща и факсовете, нищо в личните му контакти. Алистър дори бе охладил отношенията си с Розмари Гибънс — приятелката му от „Сотбис“. Уитком, който бе назначен за пазач и довереник на Лийч, обясни причината по време на последната вечеря преди операцията.
— Не е, защото вече не е привързан към нея — каза той. — Нашият Алистър е кавалер. Знае, че го наблюдаваме, и се опитва да я предпази. Напълно възможно е да е последният почтен мъж в Лондон, като се изключат присъстващите, разбира се.
Габриел му даде чек за сто хиляди лири и кратка бележка.
— Кажи му да не забравя репликите си, Найджъл. Разчитаме изключително много на него.
Лийч трябваше да изиграе ролята си по време на едно матине, което не я правеше по-малко значима. За тази фаза на операцията Сиймор настоя да използват Темс Хаус като команден пост и Алон, който нямаше избор, се съгласи с неохота. Оперативната стая беше тихо помещение с трепкащи монитори и премигващи светлини и в нея работеха сериозни млади мъже и жени, чиито лица отразяваха расовото разнообразие на съвременното британско общество. Габриел носеше пропуск, на който пишеше: Блекбърн, САЩ. Той обаче не заблуди никого.
В 14,17 часа Алон бе информиран от Греъм Сиймор, че сцената е готова и представлението може да започне. Габриел провери за последен път мониторите и под очаквателните погледи на няколко агенти от МИ5 кимна в знак на съгласие. Сиймор се наведе към микрофона и нареди да вдигнат завесата.
Той бе облечен скромно и имаше всеопрощаващата усмивка на духовник. На визитката му пишеше, че се казва Джонатан Оуенс и е редактор в нещо, наречено „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Заяви, че има определена среща. Въпреки старанията си, рецепционистката във фоайето на „Кристис“ не можа да открие нищо отбелязано в дневника за срещи.
— Ще представлява ли проблем за вас да му позвъните? — попита красивият младеж с благославяща усмивка. — Убеден съм, че просто е забравил да ви осведоми.